„Мислех, че съм отгледала дъщеря, която ще се грижи за майка си, а не за чужда!“ – Разрив между майка и дъщеря в сянката на болната свекърва

– Пак ли ще ходиш при нея? – гласът на майка ми трепери, но този път не от възрастта, а от гнева, който се е натрупвал с години.

Стоя на прага с чантата в ръка. Вече е почти тъмно, а в панелката на „Люлин“ въздухът е натежал от неизказани думи. Майка ми ме гледа така, сякаш съм я предала. Аз съм на 37, тя – на 62, но в този миг се чувствам като онова седемгодишно момиче, което гледаше как баща му изнася последните ни вещи от дома.

– Не мога да я оставя сама, мамо. Знаеш, че свекърва ми е зле. Никой друг няма да й помогне.

– А аз? Аз не съм ли ти майка? – очите й се пълнят със сълзи. – Мислех, че съм те отгледала да се грижиш за мен, не за чужда жена!

В този момент усещам как гневът ми се смесва с вина. Спомням си как тя ме държеше за ръка в онези първи нощи след като татко си тръгна. Как работеше по две смени в шивашкия цех, за да имаме хляб. Как никога не се оплака. Но и как никога не прости на баща ми. Как всеки мъж за нея стана „предател“, а всяка жена – „чужда“.

– Не е чужда, мамо. Тя е майката на мъжа ми. Ако беше ти на нейно място…

– Аз никога нямаше да те карам да избираш между мен и някой друг! – прекъсва ме тя. – Ама ти… ти си забравила коя съм!

Вратата се затръшва зад мен. По стълбите надолу чувам как плаче. Сърцето ми се къса. Но трябва да вървя – свекърва ми ме чака в „Обеля“, сама и безпомощна след инсулта.

В автобуса броя спирките и мислено се връщам назад. Бях на седем, когато татко си тръгна. Взе телевизора, радиото и дори стария стенен часовник. Майка ми остана без думи – само очите й говореха. Оттогава тя стана всичко за мен: майка, баща, приятел. Но никога не спря да ме държи близо до себе си – толкова близо, че понякога не можех да дишам.

Когато срещнах Петър в университета, тя го прие хладно. „Всички мъже са еднакви“, каза ми веднъж. Но аз вярвах, че той е различен. Оженихме се скромно, без много гости. Свекърва ми – леля Мария – беше тиха жена с топли ръце и уморени очи. Никога не се месеше в живота ни, не настояваше за нищо.

Преди година Петър замина за Германия – работа на строеж, добри пари. Останах сама с двете деца и работата в аптеката. Когато леля Мария получи инсулт, нямаше кой друг да й помогне. Петър праща пари, но не може да се върне.

Първите дни след болницата бяха кошмарни – памперси, лекарства, безсънни нощи. Майка ми идваше понякога да гледа децата, но всеки път намираше повод да ме упрекне:

– Защо трябва ти да чистиш и миеш на чужда жена? Не ти ли стига всичко друго?

– Не е чужда! – повтарях като заклинание.

Но истината е, че понякога и аз се питах: Защо аз? Защо винаги аз трябва да съм силната? Защо никой не пита как се чувствам?

Една вечер, докато сменях превръзката на леля Мария, тя ме хвана за ръката:

– Знам, че ти е тежко… Ако можех сама…

Погледнах я – очите й бяха пълни със страх и благодарност.

– Не сте сама – казах тихо. – Никой не заслужава да бъде сам в болестта си.

Но после се прибрах вкъщи и намерих майка ми седнала на тъмно в кухнята.

– Заради нея забрави за мен…

– Не съм те забравила! Просто… не мога да бъда навсякъде едновременно!

– Когато баща ти си тръгна, обеща ми, че никога няма да ме оставиш сама…

Тези думи ме пронизаха като нож. Всяка вечер между две къщи, между две майки – едната родна, другата по съдба – аз губех себе си.

Скоро започнах да усещам умората във всяка кост. Децата ставаха нервни, работата страдаше. Една сутрин просто не можах да стана от леглото. Лекарят каза: „Изтощение.“

Майка ми дойде при мен в болницата:

– Прости ми… Не разбрах колко ти е тежко.

Плакахме двете дълго. После тя прошепна:

– Може би съм те научила твърде добре да бъдеш силна…

Сега леля Мария е малко по-добре. Петър ще се върне след месец. Майка ми идва по-често при нас – носи баница за децата и понякога сяда до леглото на свекърва ми.

Но раната между нас още кърви. Понякога се питам: Дали някога ще мога да бъда добра дъщеря и добра снаха едновременно? Или винаги ще трябва да избирам?

А вие… как бихте постъпили? Може ли човек да даде всичко от себе си на всички? Или винаги някой остава наранен?