В сянката на сестра ми: Как се осмелих да бъда себе си на сватбата на Елица
— Защо винаги тя? — прошепнах, докато гледах как майка ми приглажда булчинската рокля на Елица, сякаш е най-ценното нещо на света. Стоях в ъгъла на малката ни кухня в Пловдив, стиснала чашата с кафе толкова силно, че пръстите ми побеляха. В този момент се почувствах напълно невидима.
— Мила, не започвай пак — въздъхна майка ми, без да ме погледне. — Днес е денят на сестра ти. Моля те, не разваляй настроението.
Сърцето ми се сви. Винаги беше денят на Елица. Винаги тя беше тази, която получаваше най-хубавите подаръци, най-топлите думи, най-искрените прегръдки. А аз? Аз бях просто Мария — добрата дъщеря, която не създава проблеми, която се справя сама и не очаква нищо.
Вратата се отвори с трясък и влезе Стефан — вторият ми баща. Той носеше букет бели рози за Елица и една суха усмивка за мен.
— Готова ли си, красавице? — обърна се към сестра ми. — Всички чакат само теб.
— А Мария? — попита Елица с онзи небрежен тон, който винаги ме караше да се чувствам излишна.
— Мария ще помогне на майка ти с гостите — отвърна Стефан и дори не ме погледна.
В този момент нещо в мен се пречупи. Не можех повече да бъда просто фон на чуждото щастие. Не и днес.
Сватбата беше в малък ресторант край Марица. Всички роднини се смееха, танцуваха, поздравяваха младоженците. Аз стоях до масата с чинии и чаши, докато майка ми раздаваше усмивки наляво и надясно. Никой не забелязваше колко самотна се чувствах.
— Мария, донеси още салати! — извика Стефан през цялата зала. Всички се обърнаха към мен. Усетих как бузите ми пламват от срам.
— Не съм прислужница! — изкрещях, преди да успея да се спра. Гласът ми отекна в тишината, която внезапно падна над залата.
Майка ми ме изгледа ужасено. Елица застина с парче торта в ръка. Стефан стисна устни.
— Какво ти става? — прошепна майка ми, когато се приближи до мен. — Защо правиш сцени?
— Защото ми писна! — сълзите вече се стичаха по лицето ми. — Писна ми винаги да съм втора! Писна ми да съм невидима! Искам и аз да бъда обичана!
За миг никой не каза нищо. После чух тих смях от масата на леля Веска.
— Виж я ти, Мария! Най-после проговори!
Това беше като шамар. Но вместо да се свия, усетих как гневът ми ме изпълва със сила.
— Да, проговорих! — извиках още по-силно. — И няма повече да мълча! Не съм по-малко важна от Елица! Не съм по-малко дъщеря от нея!
Стефан пристъпи към мен и за първи път ме погледна право в очите.
— Мария, ти винаги си била част от това семейство…
— Не! — прекъснах го. — Никога не си ме приел като своя дъщеря! Винаги си бил баща само на Елица!
В този момент Елица остави тортата и дойде при мен.
— Мислиш ли, че на мен ми е било лесно? — прошепна тя. — Винаги съм усещала напрежението между вас. Винаги съм искала да сме истински сестри…
Погледнах я през сълзи.
— Защо никога не ми каза това?
— Защото мислех, че ти си силната… Че не ти пука…
Седнахме една до друга на стълбите пред ресторанта. Хората вътре продължиха да празнуват, но за мен светът беше спрял.
— Знаеш ли — започнах тихо, — цял живот чакам някой да ме забележи. Да ме прегърне така, както прегръщат теб…
Елица хвана ръката ми.
— Прости ми… Ако можех да върна времето назад…
В този момент майка ми излезе при нас. Очите ѝ бяха зачервени.
— Момичета… Аз… Толкова съжалявам… Може би никога не съм разбирала колко боли…
Седнахме трите прегърнати в тъмното, докато музиката от ресторанта заглъхваше в далечината.
На следващия ден Стефан дойде при мен с букет диви цветя.
— Мария… Може би не съм бил най-добрият баща за теб. Но искам да опитаме отначало… Ако ти позволиш.
Погледнах го дълго. В очите му видях несигурност, но и искрено желание за промяна.
Може би никога няма да бъда първа в нечие сърце. Но вече знаех, че имам право да бъда обичана такава, каквато съм.
Понякога си мисля: колко ли още хора живеят в сянката на нечия любов? Колко от нас чакат цял живот някой просто да ги забележи?