Те никога не ме приеха: Историята на една българска любов сред предразсъдъците

— Ти никога няма да бъдеш достатъчно добра за сина ми! — думите на госпожа Георгиева още ехтят в ушите ми, макар да са минали месеци от последния ни разговор. Стоях на прага на огромния им апартамент в Лозенец, стиснала ръцете си в юмруци, а сърцето ми се свиваше от болка и унижение. Димитър стоеше до мен, безмълвен, с поглед вперен в пода.

— Мамо, стига — опита се да възрази той, но тя го прекъсна с един поглед.

— Ти не разбираш, Митко! Тя не е от нашия свят. Какво ще кажат хората? Как ще изглежда това пред колегите на баща ти?

В този момент осъзнах колко дълбоки са корените на предразсъдъците. Не беше важно, че обичам сина ѝ, че съм завършила университет с отличие и работя като учителка по литература. За нея бях просто „момичето от Пловдив“, дете на разведени родители, израснало в панелка в Кючук Париж.

Върнах се в малкия си апартамент същата вечер и се разплаках. Майка ми ме прегърна и каза:

— Лили, не се отказвай от любовта си заради чужди думи. Но помни — гордостта е по-важна от всичко.

Димитър започна да идва все по-рядко. Виждах как се разкъсва между мен и семейството си. Веднъж дори го чух да говори с баща си по телефона:

— Тате, тя не е виновна, че сме различни. Аз я обичам!

— Сине, любовта не плаща сметките и не гради име — отвърна му баща му студено.

Започнах да се питам дали наистина имам място в живота му. В училище колежките ми шушукаха зад гърба ми:

— Видя ли я? Синът на Георгиеви я води по заведенията, ама май няма да я вземе за жена…

Една вечер Димитър дойде при мен със свити рамене и уморен поглед.

— Лили, не знам какво да правя. Обичам те, но не мога да ги загубя… Те са ми семейство.

— А аз какво съм ти? — попитах през сълзи.

Той замълча дълго. После само прошепна:

— Не знам.

Седмици наред живяхме в напрежение. Опитвах се да се докажа — носех домашни сладки на майка му, помагах на сестра му с уроците по математика, но всичко беше напразно. Веднъж чух как майка му казва на баща му:

— Ще му намерим подходящо момиче. От нашата среда. С родословие.

Димитър започна да се променя. Стана затворен, раздразнителен. Все по-често закъсняваше за срещите ни или ги отменяше в последния момент. Една вечер дойде при мен и каза:

— Лили, майка ми настоява да се запозная с дъщерята на техни приятели… Искат да ме оженят за нея.

Почувствах се предадена. Всичките ми усилия, цялата ми любов — всичко изглеждаше безсмислено пред стената от предразсъдъци и очаквания.

— А ти какво искаш? — попитах го тихо.

— Искам теб… но не знам дали имам сили да се боря повече.

В този момент разбрах, че понякога любовта не е достатъчна. Че има битки, които не можеш да спечелиш сам. Че обществото ни все още дели хората по произход, по пари, по „родословие“.

Последната ни среща беше кратка и болезнена. Той ме прегърна силно и прошепна:

— Прости ми.

Останах сама в тъмната стая, със сълзи по лицето и разбито сърце. Майка ми седна до мен и каза:

— Ще мине време, Лили. Ще боли, но ще оцелееш. Ти си силна.

Сега, месеци по-късно, още усещам болката, но вече знам — никой няма право да определя стойността ти според произхода ти или социалния ти статус. Питам се: Колко още момичета като мен ще трябва да преминат през това? Кога ще спрем да делим хората на „наши“ и „чужди“?