Любов след шестдесетата: Историята на една българка, която се осмели да обича отново

– Мамо, ти сериозно ли? На шейсет и три години ще се влюбваш като ученичка? – Гласът на дъщеря ми Марта трепереше между гняв и недоумение. Стоях в кухнята, стиснала чашата с чай, а ръцете ми леко трепереха. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин.

– Марте, не съм престанала да бъда човек само защото остарях – опитах се да прозвуча спокойно, но усещах как думите заседнаха в гърлото ми.

– Мамо, татко го няма от седем години. Ти си вдовица! Какво ще кажат хората? – намеси се и синът ми Крис, който беше дошъл специално от Пловдив за „семейния съвет“.

Погледнах ги – моите пораснали деца, които някога държах за ръка по алеите на Южния парк. Сега ме гледаха като непослушно дете. В този момент осъзнах колко самотна съм била през последните години. След смъртта на Иван всичко се промени. Останах сама в апартамента, работата в общината вече не ме изпълваше със смисъл, а приятелките ми или се бяха разпръснали по света, или бяха затворени в собствените си грижи.

Срещнах Петър случайно – на опашката в аптеката. Беше висок, с побеляла коса и топли очи. Заговорихме се за цените на лекарствата, после за времето, после за живота. Оказа се, че е вдовец от две години. Започнахме да се виждаме – първо на кафе в кварталното заведение „Слънце“, после на разходки из Борисовата градина. Смеехме се като деца, говорехме за книги, за филми, за мечти. За първи път от години усещах как сърцето ми бие по-бързо.

Когато казах на децата си за Петър, очаквах разбиране. Вместо това получих присмех и укори.

– Мамо, ти си смешна! На тази възраст хората гледат внуци, не ходят по срещи! – Марта не можеше да скрие презрението си.

– Ами ако този човек те използва? – Крис беше по-прагматичен. – Знаеш ли колко измамници има? Може да иска парите ти, апартамента…

– Петър не е такъв! – извиках аз и усетих как очите ми се пълнят със сълзи. – Той ме кара да се чувствам жива! Не разбирате ли?

Тишината беше тежка. Децата ми се спогледаха и аз видях в очите им страх – страх да не загубят майка си по нов начин.

След този разговор Марта спря да ми звъни всеки ден. Крис започна да идва по-рядко. Внуците ми вече не тичаха към мен с прегръдки, а ме гледаха с любопитство и леко недоверие.

Петър усещаше напрежението.

– Ако искаш… можем да спрем да се виждаме – каза ми веднъж тихо, докато седяхме на пейка до езерото Ариана.

– Не! – хванах ръката му. – Не искам пак да съм сама. Не искам да живея само заради другите.

Започнахме да пътуваме из България – до Копривщица през пролетта, до морето през лятото. За първи път от години се чувствах свободна. Но всеки път, когато се връщах у дома, усещах студенината на отчуждението.

Веднъж Марта дойде неочаквано.

– Мамо, хората говорят… Съседката Галя ми каза, че те е видяла с някакъв мъж в парка. Не можеш ли поне да бъдеш дискретна?

– Защо трябва да се крия? – попитах я тихо.

– Защото си майка! Защото си баба! Не ти отива!

– А какво ми отива? Да седя сама вкъщи и да чакам смъртта?

Марта избухна в сълзи и излезе, тръшкайки вратата.

Започнах да се питам дали не греша. Дали наистина съм смешна? Дали любовта след шейсет е някакъв каприз? Но когато Петър ме прегръщаше или когато гледах залеза над морето с него до мен, знаех – това е истинско.

Една вечер Крис ми звънна.

– Мамо… извинявай. Просто ни е трудно да приемем… Всичко беше толкова внезапно. Татко ти липсваше много…

– И на мен ми липсва – прошепнах аз. – Но животът продължава.

С времето децата започнаха да приемат Петър. Видяха, че не иска нищо от мен освен компанията ми. Внуците свикнаха с него и дори го наричаха „дядо Петьо“.

Но все още усещам погледите на съседките във входа, шушукането зад гърба ми. Понякога се питам дали имам право на щастие след всичко преживяно.

Сега стоя до прозореца и гледам как дъждът отмива праха по улицата. Петър ми прави кафе в кухнята и аз знам – направих правилния избор.

Но кажете ми вие: има ли възраст за любовта? Или трябва да живеем според очакванията на другите до края на живота си?