Когато съдбата почука на вратата ми: Историята на една неочаквана майка

– Не мога повече! – гласът ѝ трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага ми, държейки за ръка малкото момче с разрошена коса и изплашени очи. Беше дъждовен следобед, а капките барабанеха по ламаринената козирка над входа. – Моля те, Нора, само за малко… – прошепна тя и избяга по стълбите, без да се обърне.

Така започна всичко. Казвам се Нора Георгиева и съм на 65 години. Живея в малък апартамент в Люлин, където животът ми винаги е бил подреден и предсказуем – до този ден. Момчето се казваше Мартин. Беше на пет години, с огромни кафяви очи и стиснати устни. Стоеше на прага ми, мокър до кости, с раничка на рамото и плюшено мече в ръка.

– Къде е мама? – попита ме тихо.

Не знаех какво да кажа. Съседката ми – Галя – беше самотна майка, бореща се с живота и алкохола. Често я чувах да плаче нощем през тънките стени. Но никога не съм си представяла, че ще изостави детето си така.

Взех Мартин вътре, преоблякох го в сухи дрехи и му направих чай с мед. Седнахме на дивана, а той стискаше мечето си и гледаше втренчено в пода. В този момент осъзнах, че вече не съм сама – и че животът ми никога няма да бъде същият.

Първите дни бяха кошмар. Мартин не говореше почти нищо, будеше се нощем с писъци и търсеше майка си. Аз не знаех как да го утеша – никога не съм имала свои деца. Бях учителка по литература цял живот, но никоя книга не ме беше подготвила за това.

Съседите започнаха да шушукат. „Видя ли я Нора? Взе чуждо дете! Кой знае какво ще стане…“ Дори сестра ми Мария дойде една вечер разтревожена:

– Ти луда ли си? Това не е твоя работа! Ще имаш само главоболия!

– А ако беше твоето дете? – попитах я тихо.

Тя замълча и си тръгна.

Минаха седмици. Социалните служби дойдоха, разпитваха ме, проверяваха апартамента. Казаха ми, че ако Галя не се върне до месец, Мартин ще бъде изпратен в дом. Само при мисълта за това сърцето ми се свиваше от болка.

Започнах да търся Галя – обикалях квартала, питах познати, звънях по болници. Никой не знаеше нищо. Мартин все повече свикваше с мен – започна да ми казва „лельо Нора“, после просто „мамо“.

Една вечер седяхме на масата и той ме погледна сериозно:

– Ти ще ме оставиш ли?

Погалих го по косата и му обещах:

– Никога няма да те оставя.

Тогава разбрах – вече бях негова майка.

Минаха години. С Мартин минахме през всичко – първи клас, първи приятели, първи болести. Понякога беше трудно – парите не стигаха, а хората продължаваха да гледат с недоверие. Но любовта ни крепеше.

С времето към нас се присъединиха още две деца – брат и сестра от дома в Надежда. Социалните служби вече ме познаваха добре. Казаха ми:

– Нора, ти имаш най-голямото сърце в София!

Станах приемна майка на още три деца през годините. Всеки път болката беше различна – всяко дете носеше своята рана. Но домът ни беше пълен с живот: смях, караници за дистанционното, мирис на прясно изпечени мекици в неделя сутрин.

Имаше моменти на отчаяние – когато едно от децата избяга от вкъщи; когато Мартин се прибра пребит от по-големи момчета; когато социалните заплашиха да ми ги вземат заради донос от злобна съседка.

Но имаше и щастие – първите думи на най-малкия; когато Мартин завърши гимназия с отличие; когато всички деца ме нарекоха „мамо“ на рождения ми ден.

Сега съм на 65 години. Апартаментът е по-тих – децата пораснаха и тръгнаха по своя път. Но всяка неделя идват на гости с внуци и смях. Понякога вечер сядам сама на балкона с чаша чай и си мисля: какво ли щеше да стане, ако онази вечер бях затворила вратата?

Дали щях да бъда толкова щастлива? Дали бих могла да простя на Галя? И дали някога ще спрем да съдим хората, които просто искат да дадат любов?

Кажете ми – какво бихте направили вие? Щяхте ли да отворите вратата?