„Мамо, стига вече!” – Когато търпението свърши и трябва да поставиш граници в семейството

– Мамо, стига вече! – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, но не можех повече да се сдържам. Стоях в средата на хола, с ръце, стиснати в юмруци, а свекърва ми Мария ме гледаше с онзи неразбиращ, леко укорителен поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете.

– Какво значи „стига вече”, Цвети? Аз само исках да помогна. – Тя се огледа, сякаш търсеше съюзник сред мебелите.

– Не, мамо. Не помагаш. Намесваш се във всичко. Във всяко решение, във всяка дума между мен и Петър. Дори в начина, по който възпитавам Дани.

Гласът ми трепереше. Беше петък следобед, а аз отново се прибрах от работа и я заварих да подрежда шкафовете в кухнята. Дани плачеше в стаята си, защото баба му беше изхвърлила любимата му играчка – „стара и мръсна”, както тя каза. Петър, както обикновено, беше на работа и не виждаше нищо от това.

– Цвети, ти си млада майка, аз имам опит. Само искам най-доброто за вас! – Мария се приближи до мен с онзи изкуствено мек тон.

– Мамо, моля те… – поех дълбоко въздух. – Върни ми ключовете от апартамента. Не искам повече да идваш без предупреждение.

Тя замръзна. За миг видях истинска болка в очите ѝ.

– Значи така… След всичко, което направих за вас? След като ви дадох пари за ремонта? След като гледах Дани, когато беше болен?

– Благодарна съм ти за всичко това. Но имаме нужда от пространство. От спокойствие. Не мога повече така.

Мария седна тежко на дивана. Въздухът между нас стана гъст като мъгла. Спомних си първите години с Петър – как Мария винаги беше до нас, как ни помагаше с всичко. Но с времето помощта ѝ се превърна в контрол. Всяка сутрин идваше без предупреждение – „само да видя как сте”. Подреждаше дрехите ми по свой вкус, сменяше подправките в кухнята, дори веднъж преподреди документите ми за работа.

Петър казваше: „Остави я, тя е сама и няма какво да прави.” Но аз усещах как се задушавам. Всяка вечер лягах с усещането, че домът ми вече не е мой.

– Цвети… – Мария се разплака. – Не исках да ви преча… Просто съм сама…

Седнах до нея и хванах ръката ѝ.

– Знам, мамо. Но и аз съм човек. Имам нужда от граници. От време само със семейството си.

В този момент вратата се отвори и Петър влезе уморен от работа. Видя ни двете – аз със сълзи в очите, майка му разстроена.

– Какво става тук? – попита той подозрително.

– Нищо… Просто говорим – отвърнах тихо.

Мария скочи:
– Цвети ме гони! Иска да ѝ върна ключовете!

Петър ме погледна изненадано:
– Цвети?

– Да, Петре. Не мога повече така. Обичам майка ти, но имаме нужда от лично пространство.

Той замълча за миг, после въздъхна:
– Може би си права…

Мария избухна:
– Значи аз съм излишна? След всичко?

– Не си излишна! – казах бързо. – Просто трябва да има граници.

Тя стана бавно, извади ключовете от чантата си и ги сложи на масата.

– Добре… Щом така искате…

Излезе без да каже повече дума. Вратата се затвори тежко след нея.

Настъпи тишина. Дани надникна плахо от стаята си:
– Мамо… Баба ще се върне ли?

Прегърнах го силно:
– Ще се върне, мило. Просто понякога възрастните трябва да поговорят.

Седнахме тримата на дивана – аз, Петър и Дани. Чувствах се виновна и облекчена едновременно. Знаех, че Мария ще страда, но знаех и че ако не бях направила тази крачка, щях да изгубя себе си.

Седмици по-късно Мария започна да звъни преди да дойде. Понякога идваше само за час-два. Понякога ни канеше у тях на вечеря. Отношенията ни бавно започнаха да се подобряват.

Но все още има дни, в които се чудя: Наистина ли бях егоистка? Или просто най-сетне защитих себе си и семейството си? Как бихте постъпили вие на мое място?