Татко, престани да ми звъниш. Нямам време вече да ти помагам.

– Татко, престани да ми звъниш. Нямам време вече да ти помагам.

Гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях в коридора на апартамента си в София, с телефон в ръка, а от другата страна на линията беше баща ми – човекът, който някога беше моят герой, а сега беше просто досаден глас, който ме връщаше към миналото, което се опитвах да забравя.

– Сине, знам, че си зает, ама… – гласът му трепереше. – Само исках да те чуя.

– Имам работа. Ще ти се обадя, когато мога.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Защо всеки разговор с него ме караше да се чувствам виновен? Може би защото знаех, че не съм честен – нито с него, нито със себе си.

Баща ми, Георги, беше човек от старото време – работеше като шофьор на камион цял живот, никога не се оплакваше, но и никога не показваше чувства. Майка ми почина рано, а аз останах с него в малкия ни апартамент в Пловдив. Той ме отгледа както можа – с много труд и малко думи. Когато завърших гимназия, настоя да уча в София. „Трябва да станеш човек“, казваше той. А аз исках само да избягам.

Първите години в столицата бяха тежки. Пари нямахме много, но баща ми винаги намираше начин да ми прати нещо – понякога буркан лютеница, друг път 50 лева, които сигурно беше спестил от хляба си. Аз рядко му се обаждах. Срамувах се от акцента му, от простите му въпроси: „Яде ли? Имаш ли дрехи?“ Исках да съм като другите – модерни, уверени, без минало.

Когато завърших университета и започнах работа в една IT фирма, връзката ни стана още по-рядка. Веднъж годишно се виждахме – на Коледа или Великден. Той винаги носеше нещо домашно – суджук или буркан мед. Аз му подарявах някоя скъпа кутия шоколадови бонбони от мола. Разговорите ни бяха кратки и неловки.

Всичко се промени след смъртта на дядо ми. Оказа се, че е оставил малка къща в Родопите и няколко декара земя. Баща ми настоя аз да получа половината наследство. „Ти си млад, ще ти трябват пари“, каза той. Аз приех без колебание – продадох всичко още същата година и с парите си купих нова кола.

Оттогава баща ми сякаш остаря за една нощ. Гласът му стана по-тих, погледът – по-уморен. Започна да ми звъни по-често – уж за дреболии: „Как се оправяш с колата?“, „Не забравяй да смениш маслото.“ Аз все по-рядко вдигах.

Една вечер получих съобщение: „Сине, не се чувствам добре. Ако можеш, ела.“ Беше зима, навън валеше сняг, а аз имах среща с приятели. Излъгах го: „Имам работа, ще дойда другата седмица.“

Седмица по-късно го намерих в болницата – сам, сив и слаб. Лекарят ме погледна строго: „Добре е, че дойдохте най-накрая.“ Баща ми ме посрещна с усмивка: „Знаех си, че ще дойдеш.“

Тогава за първи път усетих какво значи вина. Седях до леглото му и слушах как диша тежко. Спомних си всички онези години, когато той беше до мен – на родителски срещи, на изпити, когато боледувах… А аз? Аз го бях заменил заради удобството на града и парите.

След изписването му се опитах да наваксам – звънях му по-често, ходех до Пловдив през уикендите. Но нещо беше необратимо променено между нас. Той вече не питаше за мен – говореше повече за времето или за съседите. Понякога го хващах как ме гледа с тъга.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на града.

– Сине – каза той тихо – помниш ли как те учех да караш колело?

– Помня – отвърнах аз.

– Тогава падна и си разби коляното. Плака много… А после пак се качи.

Мълчахме дълго.

– Сега пак боли – прошепна той. – Но вече не знам дали ще мога пак да се кача.

Не знаех какво да кажа. Само стиснах ръката му.

Днес телефонът ми пак звъни. Баща ми е в старчески дом край Пловдив. Грижите са скъпи, но аз плащам без да мисля – парите вече нямат значение. Понякога ходя при него и го намирам загледан през прозореца. Питам го дали има нужда от нещо.

– Само от време… – усмихва се той тъжно.

Връщам се в София и се питам: дали някога ще мога да поправя това? Дали парите могат да купят прошка? Или вече е късно?

Може би всеки син трябва сам да открие цената на времето със своя баща… А вие какво бихте направили на мое място?