Срамувам се от собствената си дъщеря: Изповедта на една българска майка

— Мамо, моля те, не идвай с тази стара чанта на рождения ми ден. — Гласът на дъщеря ми Елица трепереше, но не от вълнение, а от срам. Стоях в коридора на панелния ни апартамент в Люлин, стиснала дръжките на износената си чанта, и се чудех какво да кажа. В този момент времето спря. Чувах само собствения си дъх и пулса си в ушите.

— Ели, това е единствената чанта, която имам… — прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб. Вратата се затръшна. Останах сама с тишината и с въпроса: кога се случи това? Кога моето момиче започна да се срамува от мен?

Преди години всичко беше различно. Бяхме само двете — аз и Елица. Мъжът ми, Иван, ни напусна, когато тя беше на пет. Остана ми само една снимка от сватбата ни и споменът за краткото ни щастие. Работех на две места — чистачка в училище и продавачка в кварталната бакалия. Вечерите прекарвахме заедно — тя учеше уроците си на кухненската маса, а аз кърпех чорапи или готвех супа от каквото има.

— Мамо, ще стана лекар! — казваше ми тя с искрящи очи. — Ще ти купя нова рокля и ще живеем в хубав апартамент!

Вярвах й. Вярвах в мечтите й повече, отколкото в собствените си сили. За нея се отказах от всичко — нови дрехи, почивки, дори от приятелки. Всичко беше за Елица.

Годините минаваха. Тя завърши с отличие, приеха я медицина в Софийския университет. Гордостта ми беше безкрайна. Работех още повече, за да й помагам с таксите и учебниците. Понякога не ядях, за да има тя за транспорт и храна.

После се появи Петър — нейният съпруг. Добро момче, но от богато семейство. Родителите му имаха фирма за строителство, караха скъпи коли и живееха в къща в Бояна. Първият път, когато ме поканиха на вечеря, се чувствах като натрапница. Седях на огромната маса с бели покривки и кристални чаши, а ръцете ми трепереха над чинията.

— Мария, работите ли още като чистачка? — попита ме майката на Петър с усмивка, която не стигаше до очите й.

— Да — отвърнах тихо и погледнах към Елица. Тя избягваше погледа ми.

След сватбата всичко се промени. Елица започна да се облича различно, да говори по-изискано, да ходи на скъпи места. Все по-рядко ми звънеше. Когато идваше у дома, винаги бързаше да си тръгне.

— Мамо, не можеш ли да си купиш нещо по-модерно? — питаше ме веднъж.

— С парите от чистенето? — опитах се да се пошегувам.

Тя не се засмя.

Веднъж я чух да казва на приятелка по телефона:

— Не мога да поканя майка ми тук… Не е като родителите на Петър.

Сърцето ми се сви като изстискан лимон. Аз ли я възпитах така? Аз ли я научих да се срамува от бедността?

Днес е рожденият й ден. Купих й малък подарък — шалче от пазара. Знам, че няма да го носи, но друго не мога да си позволя. Седя пред огледалото и гледам побелелите си коси. Спомням си как я държах за ръка първия ден в училище. Как плакахме заедно, когато баща й ни напусна. Как обещах да бъда до нея винаги.

Чувам звънеца на вратата. Отварям — Елица стои там с лъскава чанта и скъп парфюм.

— Мамо… — започва тя колебливо. — Петър и родителите му ще дойдат след малко… Може ли… може ли да не казваш пред тях къде работиш?

Поглеждам я дълго. В очите й виждам страх — страх от това коя съм аз.

— Добре, Ели — казвам тихо. — Няма да кажа нищо.

Вечерта минава като на сън. Седя в ъгъла на хола им, слушам разговори за пари, пътувания и нови коли. Никой не ме пита как съм.

Когато всички си тръгват, Елица идва при мен.

— Мамо… благодаря ти, че не ме изложи.

Поглеждам я през сълзи.

— Аз ли те изложих, Ели? Или ти мен?

Тя мълчи.

Прибирам се сама в малкия апартамент. Свалям обувките и сядам до прозореца. Гледам светлините на града и си мисля: Кога любовта между майка и дъщеря стана по-малко важна от парите? Дали някога ще ме прегърне пак така, както когато беше малка?

Кажете ми… Кога една майка заслужава уважение? Само когато може да даде скъпи подаръци? Или когато е дала цялото си сърце?