Разбити илюзии: Истината зад затворените врати

– Къде беше пак до толкова късно, Роберте? – гласът ми трепереше, докато стоях в коридора, стиснала дръжката на вратата така, че кокалчетата ми побеляха.

Той не ме погледна. Свали обувките си бавно, сякаш всяко движение беше част от някакъв ритуал. – На работа, Виктория. Знаеш, че имаме нов проект. Не започвай пак.

В този момент нещо в мен се пречупи. Дванадесет години бях вярвала в този човек. Дванадесет години бях строила живота си около него и нашата дъщеря Мария. Винаги се прибираше навреме, никога не пропускаше родителски срещи, носеше цветя без повод. Всички приятелки ми завиждаха за „перфектния“ мъж. А аз? Аз се гордеех с него. Или поне така си мислех.

Седнах на ръба на леглото и се загледах в празното пространство пред себе си. В главата ми кънтеше онзи разговор от преди седмица, когато случайно видях съобщенията на телефона му. „Липсваш ми… Кога пак ще се видим?“ – беше написала някоя си Елена. Сърцето ми се сви, но тогава реших да не питам. Може би беше колежка? Може би просто приятелка? Но женската интуиция никога не лъже.

– Роберте, трябва да поговорим – казах тихо, когато той влезе в спалнята.

– Не сега, Виктория. Уморен съм.

– Не ме интересува дали си уморен! – избухнах. – Колко време мислиш да ме лъжеш?

Той замръзна на място. Погледна ме за първи път тази вечер и видях нещо ново в очите му – страх или вина, не знам. Мълчанието между нас стана тежко като олово.

– Откога? – прошепнах.

– Виктория…

– Откога?!

– Година и половина – каза тихо и наведе глава.

Светът ми се срина. Всичко, което бях градяла, всичко, което вярвах, се оказа измама. Спомних си всички онези вечери, когато Мария ме питаше защо татко е тъжен или защо не се смее вече. Спомних си как го защитавах пред всички – „Работата го натоварва много“, „Той е просто уморен“.

– Защо? – попитах през сълзи.

– Не знам… Просто… нещо се промени между нас. Не исках да те нараня.

– Но го направи! – извиках. – И сега какво? Ще си тръгнеш ли?

Той поклати глава. – Не мога да оставя Мария. Тя е всичко за мен.

– А аз? Аз какво съм?

Той не отговори.

След тази нощ всичко се промени. Живеехме под един покрив, но вече бяхме непознати. Сутрините започваха с мълчание, вечерите завършваха със скрити сълзи в банята. Мария усещаше напрежението, макар да се опитвахме да го крием.

Един ден я чух да шепне на куклата си: „Мамо пак плака… Тате пак излезе.“ Сърцето ми се разкъса на хиляди парчета. Какво правехме с детето си? Каква лъжа й поднасяхме всеки ден?

Майка ми настояваше да го напусна. „Вики, няма смисъл да се мъчиш! Мисли за себе си! Мисли за Мария!“ Но аз не можех да взема решение. Страхувах се от самотата, от това какво ще кажат хората в блока, от погледите на родителите в училище.

Веднъж седнахме тримата на масата за вечеря. Мария разказваше как са правили театрална постановка в училище и как тя била принцеса. Роберт я слушаше с усмивка, но аз виждах колко е далеч мислено. Когато тя излезе от стаята, го попитах:

– Обичаш ли я?

Той замълча дълго.

– Не знам… Мислех, че това между нас е приключило отдавна.

– А между нас?

– Не знам какво има между нас вече.

В този момент разбрах – няма връщане назад. Не можех да живея повече в лъжа. Започнах да търся работа – нещо малко, само за да усещам, че имам контрол над живота си. Записах Мария на уроци по пиано, за да има нещо хубаво в ежедневието ѝ.

С времето започнах да говоря повече с приятелките си. Оказа се, че не съм единствената – почти всяка в нашия кръг беше преживяла подобно предателство или поне страх от него. Една вечер седяхме с Даниела и тя каза:

– Вики, мъжете винаги ще изневеряват, ако им дадеш възможност. Но ти трябва да решиш дали ще простиш или ще продължиш напред.

Не знаех какво значи прошка в този момент. Не можех да простя на Роберт, но не можех и да го намразя напълно. Беше баща на детето ми, човекът, с когото споделих най-хубавите години от живота си.

Минаха месеци в тази агония. Един ден Мария ме попита:

– Мамо, защо вече не се смееш?

Не знаех какво да ѝ кажа. Прегърнах я силно и само прошепнах: „Обичам те много.“

Сега стоя пред огледалото и гледам жената отсреща – уморена, но по-силна от всякога. Знам, че трябва да взема решение – за себе си и за Мария.

Понякога се чудя: Колко още жени живеят като мен – в дом без любов, само заради децата? Струва ли си тази жертва или просто губим себе си по пътя?