Седем години в сянката на свекървата: Как намерих сили да си тръгна и да започна отначало

„Не мога повече!“, изкрещях в тъмната кухня, докато чиниите в ръцете ми се разтрепериха. Беше полунощ, а аз още миех след вечерята, докато в съседната стая свекърва ми, баба Стефка, кашляше тежко. Димитър, мъжът ми, отдавна беше заспал на дивана пред телевизора. Дъщеря ни Мария тихо плачеше в стаята си, защото пак не успях да ѝ помогна с домашното.

Седем години. Седем години откакто катастрофата приковa Стефка към леглото. Седем години откакто животът ми се превърна в безкрайна въртележка от памперси, лекарства и безсънни нощи. Когато се омъжих за Димитър, мечтаех за топъл дом, смях и уют. Вместо това получих студени стени, тишина и погледи, пълни с укор.

Първите месеци след инцидента всички бяхме заедно – помагахме си, плакахме заедно. После Димитър започна да се прибира все по-късно. „Работата е много“, казваше. Но аз виждах празния му поглед, когато ме поглеждаше – сякаш вече не бях жена му, а просто част от обзавеждането. Мария растеше сама – научи се да си топли млякото и да си глади униформата. А аз? Аз се превърнах в сянка.

„Мамо, ще дойдеш ли утре на родителската среща?“, попита ме Мария една вечер с надежда в очите. „Ще опитам, мило“, излъгах я. Знаех, че няма как – кой ще смени памперса на баба Стефка? Кой ще ѝ даде лекарствата? Димитър? Той дори не знаеше къде държа спринцовките.

Свекърва ми не беше лош човек. Понякога ме хващаше за ръката и шепнеше: „Извинявай, че ти се паднах такъв товар.“ Но после пак започваше да нарежда: „Не така се прави супата!“, „Провери дали Мария си е написала домашното!“, „Димитре, кажи на жена си да не забравя да плати тока!“.

Една вечер, докато сменях чаршафите ѝ, тя ме погледна със сълзи: „Знам, че ти е тежко. Но ако си тръгнеш… кой ще остане?“

Този въпрос ме преследваше нощем. Ако си тръгна – ще бъда лошата. Ако остана – ще умра бавно вътре в себе си.

Сестра ми Ирина ми звънеше всяка неделя: „Ела при нас за уикенда! Ще гледаме Мария, ще си починеш.“ Но винаги отказвах. Как да оставя всичко?

Една сутрин Мария дойде при мен с тетрадка: „Мамо, нарисувах нашето семейство.“ Погледнах рисунката – трима души държат ръце, а четвъртият стои в легло встрани. Аз бях нарисувана без лице.

Тогава разбрах – вече не съществувам дори за детето си.

Започнах да събирам сили. Всяка вечер мислех: „Още един ден… после ще реша.“ Но решението узряваше бавно като рана.

Една вечер Димитър се прибра пиян. „Защо пак плачеш? Не ти ли харесва тук? Ако не можеш – тръгвай си! Аз няма да се занимавам повече!“

Тези думи ме удариха като шамар. На следващия ден събрах дрехите на мен и Мария в една стара чанта. Оставих бележка: „Не мога повече. Извинявай.“

Мария ме гледаше с огромни очи: „Мамо, къде отиваме?“

„На място, където ще можем да дишаме“, прошепнах.

Отидохме при Ирина. Първите дни плаках непрекъснато – от вина, от страх, от облекчение. Ирина ме прегръщаше: „Ти не си лош човек. Просто си човек.“

Димитър не ми се обади нито веднъж. Свекърва ми изпрати писмо по пощата: „Прости ми.“

Сега живея в малък апартамент под наем. Работя като продавачка в кварталния магазин. Мария пак рисува семейства – този път всички имат лица.

Понякога нощем се питам: „Дали постъпих правилно? Можеше ли да издържа още малко?“ Но после виждам усмивката на Мария и знам – понякога трябва да избереш себе си.

А вие… бихте ли имали смелостта да напуснете всичко? Или бихте останали в името на дълга?