Зад вратата на гаража – Разпадът на едно българско семейство

– Не вярвам! – изкрещя Даниела, снаха ми, и тресна чинията на масата така, че парчето пържола подскочи. – Винаги е едно и също! Защо все аз трябва да се лишавам? – гласът ѝ беше остър като нож.

Стоях до печката, с ръце, изцапани от брашно, и гледах как синът ми Петър се опитва да я усмири. – Дани, моля те, мама е приготвила само толкова. Знаеш, че пенсията не стига…

– Не ме интересува! – прекъсна го тя. – Вие двамата (посочи мен и мъжа ми) винаги сте били егоисти! Сега ще видите какво е да сте гладни!

Преди да успея да реагирам, Петър ни хвана за ръцете и ни поведе към гаража. Мислех, че ще поговорим спокойно, но вместо това чух как ключът щракна отвън. Останахме заключени в студения, влажен гараж, а отвън ехтеше гневният глас на Даниела.

– Какво направихме, Георги? – прошепнах на мъжа си. – Как стигнахме дотук?

Той седна тежко на една стара гума и зарови лице в ръцете си. Мълчахме дълго. Миризмата на мухъл и бензин ме задави. Спомних си как някога този гараж беше пълен с детски смях – Петър караше колело между кашоните, а аз му виках да внимава.

– Време е да ти кажа нещо… – промълви Георги с глас, който не познавах.

– Какво?

– Не мога повече да нося тази тежест. Четиридесет години я влача…

Сърцето ми заби лудо. В тъмното лицето му изглеждаше чуждо.

– Преди Петър… имахме друго дете. Момче. Роден беше слабичък, болнав… Бяхме млади, бедни…

– Какво говориш? – прошепнах.

– Дължах пари на лихвари. Заплашиха ни… Тогава дойде един човек от селото – каза, че има роднини в София, които не могат да имат деца. Предложи пари… Аз… Аз приех. Продадох сина ни.

Усетих как краката ми омекват. Седнах до него. Сълзите ми потекоха безшумно.

– Как можа? Защо не ми каза?

– Мислех, че така спасявам всички ни. С парите изплатих дълговете, купихме първата ни пералня… Ти беше щастлива…

– Щастлива? – изсмях се през сълзи. – Как може човек да бъде щастлив върху такава лъжа?

В този момент отвън се чу глъчка. Даниела крещеше на Петър:

– Твоите родители са виновни за всичко! Ако не бяха толкова стиснати, нямаше да живеем като кучета!

Петър ѝ отвърна тихо:

– Те са ми родители… Не мога да ги изхвърля на улицата.

Стиснах ръката на Георги.

– Трябва да му кажем истината.

Той кимна уморено.

Часовете минаваха бавно. В гаража беше студено и влажно. Спомнях си всяка трудност през годините: как Георги работеше по две смени в завода; как аз шиех дрехи за съседките; как Петър боледуваше от бронхит и не спях по цели нощи до леглото му. А сега? Заради едно парче пържола семейството ни се разпадаше.

Когато най-сетне чухме ключа отново да щраква, вече бях решила: няма повече тайни.

Петър отвори вратата и ни погледна с червени очи.

– Извинявайте… Даниела си тръгна при майка ѝ. Аз… не знам какво да правя.

Погледнах го право в очите.

– Сине, трябва да ти кажем нещо важно.

Разказах му всичко. За първородния брат, за бедността, за страха, за сделката на баща му.

Петър мълча дълго. После избухна:

– Как сте могли? Как сте живели с това?

Георги се сви още повече.

– Не можехме да върнем времето назад…

Петър излезе навън и тресна вратата зад себе си.

Останахме сами. Гледах Георги – остарял, прегърбен от вина и болка.

На следващия ден Петър не се прибра. Даниела също не се обади. Къщата беше тиха като гробница.

Седнах до прозореца и гледах как снегът покрива двора. Мислех си за всички семейства като нашето – бедни, уморени, с тайни, които ги разяждат отвътре.

Може ли човек да прости такова предателство? Или някои рани остават завинаги отворени?

Кажете ми, вие бихте ли простили? Има ли прошка за греховете на миналото?