Между два дома: Когато свекървата решава вместо нас

– Янке, пак ли ще спорим за това? – гласът на Петър трепери, докато стои до прозореца в малката ни кухня в Люлин. Вечерта е тежка, въздухът – наситен с миризма на пържени чушки и неизказани думи.

– Не споря, Петре. Просто искам да ме чуеш. – Гласът ми е тих, но твърд. – Това е домът на дядо ми. Там съм израснала, там са най-щастливите ми спомени. Не искам да го оставя да рухне.

Той въздъхва и се обръща към мен. В очите му се чете умора, но и нещо друго – страх, може би. Или вина.

– Майка ми е сама, Янке. Тя няма никой друг освен нас. Ако не оправим нейния апартамент, ще се разпадне. Ти знаеш какво е положението в блока – мухъл, течове… Не можем да я оставим така.

Замълчавам. Знам, че е прав. Но и аз съм права. Всяка вечер затварям очи и си представям как боядисвам старата порта на село Горно Камарци, как садя рози пред прозорците, как децата ни тичат по двора. Но всеки път, когато заговоря за това, Петър се затваря в себе си.

– Ами ако опитаме да направим и двете? – питам плахо.

Той се засмива горчиво.

– С нашите заплати? Янке, ти си учителка, аз съм техник в метрото. Едва стигаме до края на месеца. Кредитът за колата още ни тежи. Не можем да си позволим два ремонта.

В този момент телефонът ми вибрира. Поглеждам – свекърва ми, леля Станка.

– Вдигни – казва Петър тихо.

– Ало, Янче? – гласът ѝ е остър като нож. – Петър каза ли ти? Утре идват майсторите да гледат банята. Трябва да сте тук рано.

– Лельо Станке, ние още не сме решили… – опитвам се да кажа.

– Какво има да решавате? Това е домът на сина ми! Ти си му жена, трябва да мислиш за бъдещето му! Какво ще правите в онова село? Там няма нищо! Само стари хора и змии!

Стисвам зъби. Не искам да се карам по телефона. Затварям очи и броя до десет.

– Ще поговорим с Петър и ще ти кажем – отговарям и затварям.

Петър ме гледа виновно.

– Знаеш я майка ми…

– Знам я – прекъсвам го. – Но знаеш ли мен?

Той мълчи. В този момент осъзнавам колко самотна съм в тази битка. Майка ми почина преди години, баща ми е болен и живее при сестра ми във Варна. Аз съм единствената, която може да спаси къщата на дядо.

На следващия ден отиваме при леля Станка в Надежда. Апартаментът ѝ мирише на нафталин и кисело зеле. Тя ни посреща с престилка и намръщено лице.

– Ето ги младоженците! – казва саркастично. – Хайде, седнете, ще ви покажа какво трябва да се оправи.

Докато ни развежда из апартамента, усещам как гневът ми расте. Всичко тук е нейно – снимките по стените, дантелените покривки, дори чашите за чай с изтъркани златни кантове. Няма място за мен тук.

– Петре, ти си мъжът в къщата! – казва тя строго. – Не може да оставиш майка си сама!

Петър навежда глава.

– Мамо, Янка има право… И тя има семейство, има мечти…

– Мечти! – прекъсва го тя презрително. – Мечтите не плащат сметките! Като останеш без покрив над главата, ще видиш ти!

Не издържам повече.

– Лельо Станке, с цялото ми уважение… Това не е само решение на Петър. И аз съм част от това семейство! И аз имам дом, който обичам!

Тя ме поглежда така, сякаш съм я ударила.

– Дом? Това развалище ли? По-добре го продайте и купете нещо в София!

Излизам от апартамента със сълзи в очите. Петър ме настига по стълбите.

– Янке…

– Не мога повече така, Петре! – избухвам аз. – Винаги ще бъда чужда в този дом! А моят дом умира!

Той ме прегръща неловко.

– Ще измислим нещо…

Дните минават в мълчание. Всяка вечер се караме тихо, за да не чуят съседите през тънките стени на панелката ни. Аз настоявам за къщата на село, той се страхува да разочарова майка си.

Една сутрин получавам писмо от общината: ако до края на годината не започна ремонт на къщата в Горно Камарци, ще я обявят за опасна и ще я съборят.

Показвам писмото на Петър.

– Това е последният ни шанс…

Той ме гледа дълго. После взима телефона и набира майка си.

– Мамо… трябва да говорим сериозно…

Чувам гласа ѝ през слушалката:

– Какво пак?

Петър поема дълбоко въздух:

– Ще помогнем с ремонта на банята ти, но няма да вложим всичко там. Трябва да спасим и къщата на Янка. Това е важно за нея… и за мен.

Настъпва тишина от другата страна.

– Както искате… – казва тя студено и затваря.

Петър ме прегръща силно.

– Ще го направим заедно, Янке. Ще бъде трудно… но ще опитаме.

Седя до прозореца и гледам към панелните блокове навън. В душата ми се борят страхът и надеждата. Знам, че ни чакат още много битки – със свекървата, с парите, със самите нас. Но поне вече не съм сама в тази битка.

Понякога се питам: Колко струва един дом? И кога най-накрая ще мога да нарека някое място свое? Какво бихте направили вие на мое място?