Денят, в който оставих мама в старческия дом: Болката, която не отминава

– Не ме оставяй тук, Мария! – гласът ѝ трепереше, а очите ѝ се впиваха в мен с отчаяние, което никога преди не бях виждала. Стоях пред входа на старческия дом „Златна есен“ в покрайнините на Пловдив, с ръце, стиснати до болка около дръжката на чантата ѝ. Дъждът се стичаше по прозорците, а въздухът беше натежал от мириса на мокра земя и стари мебели.

– Мамо, моля те… – опитах се да говоря спокойно, но гласът ми излезе пресипнал. – Не мога повече сама. Ти… ти вече не си добре. Имаш нужда от грижи, които аз не мога да ти дам.

Тя се обърна към мен с онзи поглед, който ме караше да се чувствам отново малко дете – виновна, неразбрана, изгубена. – Аз съм ти майка! Как можа да го направиш? – прошепна тя и сякаш всяка дума режеше плътта ми.

В този момент времето спря. Спомних си всички онези години, когато тя ме чакаше пред училище с чадър в ръка, когато ми готвеше любимата мусака и ми пееше „Облаче ле бяло“ преди сън. Но спомените се смесваха с други – с крясъците ѝ, когато закъснявах, с упреците ѝ за избора ми на работа, за това, че не съм омъжена на тридесет и пет.

– Мария, хайде! – извика сестрата от рецепцията. – Трябва да попълните документите.

Погледнах майка си за последно. Ръцете ѝ трепереха, а устните ѝ мърдаха беззвучно. Прегърнах я неловко, усещайки колко е крехка и лека. После я оставих в ръцете на непознати хора и излязох навън под проливния дъжд.

В колата избухнах в сълзи. Чувствах се като предател. Брат ми Петър не беше до мен – той живееше в Германия и само по телефона ми казваше: „Ти си там, ти решаваш.“ Баща ни почина преди десет години и оттогава всичко беше върху мен.

Вечерта вкъщи беше тиха и празна. Седях на кухненската маса с чаша чай и гледах снимката ни от морето в Созопол – аз на пет години, тя млада и усмихната. Винаги съм искала да избягам от нея – от контрола ѝ, от критиките ѝ. Но сега усещах празнота, която не можех да запълня.

На следващия ден телефонът звънна. Беше тя.

– Мария… тук е студено. Никой не говори с мен. Кога ще дойдеш?

Гласът ѝ беше слаб и далечен. Обещах ѝ, че ще я посетя през уикенда, но знаех, че няма да мога да изкупя вината си с една визита.

Дните минаваха бавно. Колегите ми в офиса ме гледаха със съжаление. Една от тях – Даниела – прошепна: „Не се обвинявай толкова. Всички стигаме до този момент.“ Но аз не можех да спра да се питам: защо не можах да бъда по-добра дъщеря? Защо не можах да намеря начин да се грижа за нея у дома?

В събота я посетих. Стаята ѝ беше малка, с изглед към градината. Тя седеше до прозореца и гледаше как едно врабче кълве трохи по перваза.

– Донесох ти любимите ти бисквити – казах тихо.

Тя ме погледна без усмивка. – Не искам бисквити. Искам да си у дома.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ. Беше студена и суха.

– Мамо… прости ми.

Тя не каза нищо. Само затвори очи и въздъхна тежко.

Върнах се у дома още по-объркана. Започнах да се карам с Петър по телефона – обвинявах го, че ме е оставил сама с всичко това. Той мълчеше дълго, после каза: „Мария, понякога няма правилно решение.“

С времето майка ми свикна със старческия дом. Намери си приятелки там – баба Станка и леля Гина, с които играеха табла следобедите. Но всеки път, когато я посещавах, усещах онзи поглед – тъжен, обвиняващ, пронизващ ме до кости.

Понякога се питам: ако бях останала при нея, ако бях жертвала работата си и личния си живот, щях ли да бъда по-щастлива? Щеше ли тя да бъде по-щастлива? Или просто щяхме да се нараняваме още повече?

Сега седя сама в апартамента си и слушам как дъждът барабани по прозореца. Всяка капка ми напомня за онзи ден пред „Златна есен“. Може би някой ден ще си простя. Може би някой ден ще разбера дали постъпих правилно.

А вие… бихте ли могли да оставите майка си в старчески дом? Или бихте намерили друг път?