Защо не давам ключ на майка ми? – Българска семейна драма отвътре

– Не, Петре, казах ти вече – няма да ѝ дам ключ. – Гласът ми трепереше, докато държах в ръката си малкото метално парченце, което сякаш тежеше повече от цялото ми минало.

Петър ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, сякаш аз съм проблемът. – Но тя е майка ти, Ели! Какво толкова ще стане, ако има ключ? Всички го правят – и майка ми има ключ от нашия апартамент.

В този момент в главата ми се завъртяха десетки спомени. Майка ми, Мария, винаги е била като буря – неочаквана, силна и разрушителна. Още от малка усещах как сянката ѝ се протяга над мен – избираше дрехите ми, приятелите ми, дори какво да ям. Веднъж, когато бях на десет, тя влезе в стаята ми без да почука и изхвърли всички мои тетрадки, защото били „разхвърляни и грозни“. Тогава плаках цяла нощ, но на сутринта трябваше да се усмихвам, защото „така правят добрите момичета“.

Сега съм на тридесет и две. Имам работа, която обичам, прекрасен съпруг и малък син – Алекс. Но всеки път, когато чуя звънеца на вратата или телефона, сърцето ми се свива. Знам, че може да е тя. Майка ми никога не се обажда предварително. Просто идва. Понякога с торба с храна, друг път с купчина критики: „Това дете пак ли е настинало?“, „Така ли си подреждаш кухнята?“, „Петър не ти помага достатъчно.“

Петър не разбираше. За него това беше просто майчина загриженост. За мен – задушаваща хватка. Веднъж я заварих как подрежда бельото ми в шкафа. Не издържах и избухнах:

– Мамо! Това е моят дом! Не можеш просто да влизаш и да ровиш навсякъде!

Тя ме изгледа с онзи студен поглед, който познавах от дете:

– Ако не бях аз, щеше ли изобщо да имаш дом? Всичко съм направила за теб!

Тогава разбрах – ако ѝ дам ключ, никога няма да имам покой. Ще влиза когато поиска, ще подрежда живота ми така, както винаги е правила. Ще превърне дома ми в свой терен.

Петър настояваше:

– Ели, тя е сама. След като баща ти почина, няма никого освен теб. Не е ли редно да ѝ покажем малко доверие?

– Доверието не означава да ѝ дам власт над живота си! – изкрещях аз и се стреснах от собствения си глас.

Вечерта седяхме мълчаливо на масата. Алекс рисуваше нещо с пастели. Погледнах го и си помислих: „Дали някой ден и той ще се страхува от мен така?“

Майка ми звънна по телефона:

– Ели, ще мина утре да ти помогна с прането.

– Не е нужно, мамо. Ще се справя сама.

– Ти никога не можеш сама! – отсече тя и затвори.

Сълзите напираха в очите ми. Петър ме прегърна:

– Може би трябва да поговориш с нея. Да ѝ обясниш как се чувстваш.

– Опитвала съм… – прошепнах. – Винаги обръща всичко срещу мен.

На следващия ден тя дойде без предупреждение. Алекс беше болен и спеше. Майка ми влезе с резервния ключ от стария ни апартамент (който явно още пазеше), огледа се критично и започна:

– Как може да е толкова разхвърляно? Детето ти кашля! Къде ти е умът?

Избухнах:

– Мамо! Излез! Това е моят дом! Нямаш право да идваш без покана!

Тя ме изгледа като че ли съм я ударила:

– Неблагодарница! Всичко правя за теб!

Седнах на пода до леглото на Алекс и плаках дълго след като тя си тръгна. Петър седна до мен:

– Не си сама. Ще я спрем заедно.

Оттогава сменихме ключалката. Майка ми не говори с мен вече месец. Чувствам вина и облекчение едновременно. Алекс ме прегръща всяка вечер и ме пита защо баба не идва повече.

Понякога се чудя: Дали съм лоша дъщеря? Или просто жена, която най-сетне иска да живее своя живот? А вие как бихте постъпили?