На масата на предателството: Когато мъжът ми избра майка си пред мен

– Пак ли ще ядеш навън, Иване? – гласът ми трепереше, докато се опитвах да не покажа колко ме боли. Стоях до печката, с престилка, напоена с миризма на пържени чушки и домати. Бях приготвила любимата му мусака, а той вече обуваше обувките си.

– Ами… майка ми ме покани. Каза, че е направила сарми – отвърна той, без да ме погледне в очите.

Сърцето ми се сви. Не беше първият път. Последните месеци Иван все по-често излизаше „за малко“ и се връщаше сит, с онзи особен блясък в очите, който познавах от времето, когато бяхме още гаджета и аз го изненадвах с домашна баница. Но сега този блясък не беше за мен.

Седнах на масата и забих поглед в чинията. Мусаката изстиваше. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Къде сбърках? Защо не съм достатъчна? Дали някога съм била?

Майка му, леля Станка, винаги беше имала особено място в живота му. Още от началото усещах как ме гледа с онзи изпитателен поглед – сякаш съм натрапник в собствения си дом. „Моето момче обича сармички с лозови листа, не с кисело зеле“, казваше тя на всяко семейно събиране. Усмихвах се насила, но вътре в мен клокочеше гняв.

Една вечер не издържах. Иван се върна късно, а аз го чаках на тъмно в кухнята.

– Защо не ми каза, че пак ще вечеряш при майка си? – попитах тихо.

Той въздъхна тежко:
– Не исках да те обидя. Просто… тя настояваше.

– А аз? Аз не настоявам ли? Всеки ден готвя, чистя, грижа се за теб! – гласът ми се пречупи.

– Не е същото, Мария. Тя е майка ми…

Тези думи ме удариха като шамар. Станах и излязох на балкона. Въздухът беше студен, но не можеше да охлади горещината в гърдите ми. Сълзите потекоха сами.

На следващия ден отидох при приятелката ми Деси. Разказах ѝ всичко.

– Мари, това е типично за нашите мъже – каза тя. – Свикнали са мама да им готви и да ги глези. Но ти не си му слугиня!

– Ами ако просто не съм достатъчно добра? – прошепнах.

– Не си виновна ти! Той трябва да порасне!

Думите ѝ ме накараха да се замисля. Дали наистина проблемът е в мен? Или Иван просто не може да скъса пъпната връв?

Вечерта реших да поговоря с него открито.

– Иванe, чувствам се излишна. Все едно никога няма да мога да ти дам това, което ти дава майка ти.

Той замълча дълго.

– Не искам да те наранявам, Мария. Просто… при нея всичко е както беше едно време. Чувствам се спокоен.

– А при мен? Тук не е ли домът ти?

– Разбира се, че е… Но ти си толкова напрегната напоследък. Все едно се състезаваш с нея.

Погледнах го през сълзи:
– Защото се чувствам като на изпит всеки ден! Все едно трябва да заслужа любовта ти!

Той седна до мен и хвана ръката ми.
– Мария, обичам те. Но не мога да избера между теб и майка си.

Тези думи ме разкъсаха отвътре. Какво значи „не мога да избера“? Нима любовта е състезание?

Следващите дни минаха в мълчание. Готвех механично, чистех без желание. Иван беше дистанциран, а аз – изгубена.

Една неделя реших да отида при леля Станка. Позвъних ѝ без предупреждение.

– Марийче! Какво приятно изненадване! – посрещна ме тя с престилка и усмивка.

– Може ли да поговорим?

Седнахме на масата, а тя сипа чай.
– Знам защо си тук – каза тихо. – Иван винаги ще бъде моето момче. Но той има нужда от теб повече, отколкото мислиш.

Погледнах я изненадано.
– Защо тогава го държите толкова близо до себе си?

Тя въздъхна:
– Самотна съм откакто баща му почина. Готвенето за Иван е единственото, което ми остана.

В този момент разбрах – борех се не само за любовта на мъжа си, а и срещу самотата на една майка.

Прибрах се у дома объркана. Иван ме чакаше на дивана.
– Къде беше?
– При майка ти. Говорихме дълго.
Той ме погледна уплашено:
– Какво ти каза?
– Че има нужда от теб… но и аз имам нужда от теб. И ако продължаваш да бягаш между нас двете, ще загубиш и двете.

Той замълча дълго, после ме прегърна силно.
– Извинявай, Мария. Ще опитам да бъда повече с теб… с нас.

От този ден започнахме да вечеряме заедно у дома по-често. Понякога канехме и леля Станка – тя носеше сармите си, аз правех мусака. Смяхме се, спорехме за рецепти, но вече не се чувствах като чужда в собствения си дом.

Понякога още усещам болката от онези вечери на самота и съмнения. Но вече знам – любовта не е битка между две жени за един мъж. Любовта е компромис, разговор и прошка.

Питам ви: Колко често позволяваме на старите рани и семейните навици да разрушат това, което градим с толкова труд? Можем ли някога напълно да спечелим битката със сенките от миналото?