Пътят обратно към себе си: Как съпругът и свекървата ми разбиха сърцето ми
– Не мога повече така, Милена! – гласът на Владо отекна в кухнята, докато аз държах чиния с топла супа за децата. Ръцете ми трепереха, но се опитах да не покажа нищо. – Какво не можеш? Да бъдеш баща? Да бъдеш съпруг? – прошепнах, усещайки как гневът ми се смесва със страх.
Той не отговори. Само погледна към вратата, сякаш искаше да избяга. В този момент влезе свекърва ми Донка, както винаги без да почука. – Остави го, Милена! Момчето ми е изморено. Ти само го тормозиш! – изсъска тя, сякаш аз бях виновна за всичко, което се случваше в този дом.
Така започна краят на моя брак. Не с гръм и трясък, а с тихо, подмолно разпадане. От години усещах как Владо се отдалечава. Работеше до късно, връщаше се намръщен, а Донка все намираше начин да ме уязви. „Ти не можеш да готвиш като мен!“, „Децата са нервни, защото не ги възпитаваш правилно!“, „Владо беше по-щастлив преди да се ожени за теб!“ – думите ѝ се забиваха в мен като игли.
Веднъж я чух да му шепне: – Сине, заслужаваш по-добра жена. Не си длъжен да търпиш това.
Сърцето ми се сви. Знаех, че не съм идеална, но се стараех – работех на две места, за да не ни липсва нищо, грижих се за децата, чистех, готвех… А Владо? Той все повече се затваряше в себе си. Започнах да подозирам, че има друга жена. Всяка вечер телефонът му беше с него в банята, а когато го попитах директно, той избухна: – Не си ми майка да ме разпитваш!
Една вечер, докато прибирах дрехите на децата, чух как Донка говори по телефона в хола: – Да, тя нищо не подозира. Скоро Владо ще се изнесе при теб. Само трябва да я изгоним оттук…
Краката ми омекнаха. Седнах на леглото и се разплаках без глас. Как можеше собствената ми свекърва да крои планове срещу мен? Какво бях направила толкова лошо?
На следващия ден Владо дойде при мен с хладен поглед: – Искам развод. Вече не те обичам. Донка ще остане при децата, докато ти си намериш квартира.
– Какво? – едва прошепнах. – Ще оставиш децата при майка ти? Аз съм им майка!
– Ти си нестабилна – намеси се Донка веднага. – Не можеш да се грижиш за тях сама.
В този момент нещо в мен се пречупи. Години наред търпях униженията ѝ, но сега щяха да ми вземат и децата? Не! Събрах сили и казах: – Ще се боря за тях! Ще видим кой е по-добър родител!
Започнаха месеци на битки по съдилища, социални служби и адвокати. Донка разказваше лъжи за мен – че съм истерична, че пия, че не мога да се грижа за децата. Владо стоеше до нея като сянка и кимаше на всичко. А аз… аз всяка вечер плачех сама в малката стая под наем и се молех децата да не ме забравят.
Един ден най-голямата ми дъщеря Мария ми прошепна през оградата на училището: – Мамо, баба казва, че си лоша… Но аз знам, че не е вярно.
Тогава разбрах – трябва да бъда силна заради тях. Започнах работа като продавачка в кварталния магазин и всяка стотинка спестявах за адвокат. Съседите ме гледаха със съжаление или клюкарстваха зад гърба ми: „Виж я тая Милена, мъжът ѝ я заряза…“ Но аз вече не се срамувах. Знаех истината.
След година съдът реши децата да останат при мен. Донка изпищя в залата: – Това е несправедливо! Тя ще ги съсипе!
Владо само наведе глава и излезе без да ме погледне.
Сега живея с децата в малък апартамент под наем. Не е лесно – парите все не стигат, понякога вечеряме само хляб и сирене. Но сме заедно. Понякога Мария ме прегръща и казва: – Мамо, ти си най-смелата жена на света.
Понякога нощем още плача от болка и гняв – как можаха хората, които обичах най-много, да ме предадат така? Но после гледам децата си и си казвам: струваше си.
Чудя се… Колко жени като мен минават през това всеки ден? Защо в България още търпим свекърви като Донка и мъже като Владо? Има ли изход от този омагьосан кръг или просто трябва да намерим сили да започнем отначало?