Майчина сълза: Когато между сина и свекървата няма граници

– Не мога повече, мамо! – гласът на Димитър трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на кухнята, стиснал юмруци, докато аз държах чинията с топлата супа, която току-що бях сипала. В този момент времето спря. Сърцето ми се сви, а ръцете ми затрепериха така, че едва не изпуснах чинията.

– Какво значи това, Димитре? – прошепнах, опитвайки се да не покажа страха си. – Какво не можеш повече?

Той се обърна към мен, сякаш за първи път ме виждаше. – Не мога да живея между теб и Мария. Всеки ден е битка. Ти и тя… Вие ме разкъсвате!

Мария, снаха ми, стоеше зад него – мълчалива, с ръце скръстени пред гърдите. Очите ѝ бяха студени като зимно утро в Пловдив. Откакто се ожениха преди две години, домът ни се изпълни с напрежение. Аз бях свикнала да съм центърът на вселената на Димитър. След смъртта на мъжа ми, той беше всичко за мен. Животът ми се въртеше около него – закуска в шест сутринта, чисти ризи, топла вечеря. А сега… Сега трябваше да деля сина си с друга жена.

– Мамо, моля те… – Димитър се опита да смекчи гласа си. – Не искам да избирам между вас.

– Никой не те кара да избираш! – извиках по-остро, отколкото исках. – Аз само искам най-доброто за теб! Кой ще ти сготви по-добре от мен? Кой ще ти изглади ризите така?

Мария пристъпи напред. – Аз мога да се грижа за мъжа си, госпожо Елена. Не съм дошла тук да ви отнема сина.

– Но ти го правиш! – изкрещях. – Откакто си тук, той не е същият! Не говори с мен както преди, не се смее както преди…

Димитър хвана главата си с две ръце. – Стига! Не издържам повече на тези караници!

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Винаги съм вярвала, че правя най-доброто за семейството си. Животът ми беше низ от жертви – работех по две смени в шивашкия цех, за да може Димитър да учи в университета в София. Когато баща му почина от инфаркт, аз останах сама срещу света. И тогава си обещах: никога няма да позволя на сина ми да страда.

Но дали не го правех точно сега?

Вечерта седях сама в тъмната кухня. Чувах как Мария и Димитър говорят тихо в стаята си. Сълзите ми капеха по масата. Спомних си първия път, когато Димитър ме нарече „най-добрата майка“. Беше на осем години и беше счупил прозореца на съседите с топка. Защитих го пред всички. Тогава си мислех, че винаги ще бъда неговата опора.

На следващия ден Мария ме намери в градината.

– Госпожо Елена…

– Кажи ми Елена – прекъснах я студено.

– Елена… Знам, че ви е трудно. И на мен ми е трудно. Но ако продължаваме така, ще загубим всички.

Погледнах я – млада жена с уморени очи и ръце напукани от работа в аптеката. Видях себе си преди години.

– Той е всичко за мен – прошепнах.

– И за мен – отвърна тя тихо.

Тогава разбрах: борим се за един и същи човек, но по различен начин.

Дните минаваха тежко. Димитър започна да се прибира късно от работа или излизаше с приятели, за да избяга от напрежението у дома. Веднъж го чух да говори по телефона:

– Не знам какво да правя… Обичам ги и двете… Но не мога повече така…

Тази нощ не мигнах. Започнах да се питам: дали не съм станала онази свекърва от вицовете? Дали не задушавам сина си със своята обич? Ами ако го изгубя завинаги?

Една неделя сутрин Мария предложи да закусим заедно на двора. Беше направила баница по рецепта на майка си от Стара Загора.

– Опитайте – усмихна се плахо.

Вкусът беше различен от моята баница – по-лек, по-пухкав… но вкусен. Погледнах Димитър – той се усмихваше за пръв път от седмици.

– Благодаря ти, Мария – казах тихо.

Тя ме погледна изненадано.

– И аз ви благодаря, Елена.

Може би това беше началото на промяната.

Но нищо не е лесно. Все още има дни, в които усещам ревността като горчив вкус в устата си. Все още понякога казвам неща, които после съжалявам. Но се уча да пускам… Да давам свобода на Димитър да бъде щастлив по свой начин.

Понякога се питам: Кога една майка трябва да спре да държи детето си толкова близо? И ако го пусне… ще остане ли някой до нея?