Портфейлът на мъжа ми – моята клетка: Борбата за свобода в един замръзнал брак

„Пак ли си купила нещо излишно, Мария?“ – гласът на Георги проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката с торба от магазина, в която имаше само хляб, малко сирене и шоколад за децата. „Не е излишно, Георги. Просто… децата искаха нещо сладко.“ Опитах се да не треперя, но ръцете ми издаваха напрежението. Той изсумтя и хвърли портфейла си на масата така, че монетите издрънчаха по дървото. „Ти не разбираш ли, че парите не растат по дърветата? Аз работя по цял ден, а ти… само харчиш.“

Това беше нашият обичаен танц – той с портфейла, аз с гузната съвест. Петнадесет години така. В началото Георги беше мил, грижовен, обещаваше ми светове. Но с всяка изминала година любовта се свиваше като старо цвете, а на нейно място избуяваше контролът. Първо бяха малките забележки – „Защо си облякла това?“, „С кого говориш по телефона?“. После дойдоха парите – всяка стотинка трябваше да бъде отчетена, всяка покупка – одобрена. Аз работех като учителка в детската градина, но заплатата ми отиваше директно по общата сметка, до която само той имаше достъп.

Майка ми често ми казваше: „Марийче, търпи! За децата е.“ Но всяка вечер, когато лягах до Георги и усещах студенината му, се питах дали това е животът, който заслужавам. Дъщеря ни Ива веднъж ме попита: „Мамо, защо винаги питаш тате дали може да купим нещо?“ Не знаех какво да ѝ отговоря. Как да обясня на едно дете, че майка ѝ няма право дори на собствен портфейл?

Веднъж се осмелих да поискам малко пари за нова рокля. Георги ме изгледа така, сякаш съм поискала луната. „За какво ти е? Кой ще те гледа? Аз ли?“ Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках децата да видят майка си слаба.

С времето започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми спряха да ме канят на кафе – все отказвах, защото нямах пари за едно кафе или просто защото знаех какво ще последва у дома. Веднъж Силвия ми каза: „Мария, това не е нормално. Ти си умна жена, защо търпиш?“ Не можех да ѝ отговоря. Може би защото ме беше страх. Може би защото вярвах, че някой ден Георги ще се промени.

Но той не се промени. Контролът стана още по-строг. Започна да проверява телефона ми, да следи кога се прибирам от работа. Веднъж закъснях с десет минути – имаше родителска среща – и той ме посрещна на вратата с думите: „Къде беше? С кого беше?“ Чувствах се като затворничка в собствения си дом.

Една вечер чух Ива да плаче в стаята си. Влязох тихо и я прегърнах. „Мамо, защо тате винаги ти се кара? Ти си добра.“ Сърцето ми се късаше. Тогава разбрах – не мога повече така. Не само заради себе си, а и заради децата.

Започнах да търся начини да спестявам по малко – по левче-две от закуските в училище, по някоя монета от рестото в магазина. Чувствах се като престъпник в собствения си живот. Всяка вечер броях скритите пари под възглавницата си и мечтаех за деня, в който ще мога да ги използвам за себе си.

Една сутрин Георги намери една от скритите монети. „Какво е това? Крила ли си пари от мен?“ Гласът му беше леден. За първи път не се изплаших. „Да“, казах тихо. „Крия ги за деня, в който ще мога да решавам сама.“

Той ме изгледа невярващо. „Ти няма къде да ходиш! Без мен си нищо!“

Тези думи ме удариха като шамар. Но вече не бях същата Мария отпреди години. В мен се надигна гняв – гняв към него, към себе си, към всички години на мълчание.

Започнах да говоря с психолог в училището – госпожа Димитрова. Тя ми каза: „Мария, ти имаш право на свобода. Има организации, които могат да ти помогнат.“ За първи път от години почувствах надежда.

Една вечер събрах децата и им казах: „Може би скоро ще живеем на друго място.“ Ива ме прегърна силно: „Аз съм с теб, мамо.“

Сега седя на прозореца и гледам как София се буди под утринното слънце. В ръката си стискам малкия портфейл с парите, които успях да спестя. Страх ме е – не знам какво ме чака утре. Но знам едно: повече няма да позволя някой друг да решава вместо мен.

Понякога се питам: Колко жени още живеят така? Колко от нас броят монетите под възглавницата и мечтаят за свобода? Ще намерим ли сили да излезем от клетката?