На ръба на куража: Моята битка за достойнството на майка ми

– Не мога повече, Дани! Не мога! – гласът на сестра ми Елица трепереше по телефона, а аз стоях в коридора на болницата, стиснал слушалката така, сякаш можех да изтръгна от нея някаква сигурност. Майка ни, Мария, беше на 78. След инсулта преди година всичко се промени. Тя вече не беше онази енергична жена, която всяка сутрин метеше пред блока и носеше топли банички на съседите. Сега лежеше в леглото си, с празен поглед, а ние – децата ѝ – се карахме кой ще поеме тежестта.

– Ели, моля те… – опитах се да звуча спокойно, но гласът ми издаваше умората. – Знам, че ти е трудно. На всички ни е трудно.

– Ти не разбираш! Аз съм сама с децата, работя до късно… Не мога да я гледам повече! – избухна тя.

В този момент осъзнах колко самотен съм в тази битка. Брат ми Петър живееше в Германия и се обаждаше веднъж месечно с дежурното: „Дръжте се! Ще пратя пари.“ Пари… Но какво да правя с тях? Да купя време? Да купя спокойствие?

Вечерта седнах до леглото на майка. Тя ме гледаше с онзи неразбиращ поглед, но когато хванах ръката ѝ, пръстите ѝ леко се свиха около моите. Сълзите ми потекоха безшумно.

– Мамо… – прошепнах. – Какво да правя? Как да ти помогна?

Тя не отговори. Само дишането ѝ изпълваше стаята. В този миг разбрах: трябваше да взема решение. Или ще я оставим вкъщи, където всички се изтощаваме и караме, или ще търся дом за възрастни хора. Но как да ѝ го кажа? Как да приема, че не мога да ѝ дам това, което заслужава?

На следващия ден тръгнах по домовете. Първият беше в Люлин – миришеше на белина и отчаяние. Възрастни хора седяха в коридора, вперили поглед в телевизора, който никой не слушаше. Персоналът беше груб, а директорката ми каза: „Тук няма място за чувства, господине.“

Вторият дом беше частен – скъп, лъскав, с усмихнати сестри и обещания за „индивидуален подход“. Но когато попитах една жена как се чувства тук, тя само сви рамене: „По-добре от нищо.“

Върнах се вкъщи със свито сърце. Елица ме чакаше на входа.

– И? – попита тя.

– Не знам… – отвърнах. – Никое място не е като у дома.

– А ние? Ние вече не сме семейство! Само се караме! – извика тя и избухна в сълзи.

Седнахме на кухненската маса. Мълчахме дълго.

– Помниш ли как майка ни учеше да си прощаваме? – прошепна Елица.

– Помня… – казах. – Но сега не знам как да си простя на себе си.

В този момент телефонът звънна. Брат ми Петър.

– Дани, как е мама?

– Не е добре… Трябва да решим какво ще правим.

– Аз не мога да се върна… Знаеш… – гласът му беше виновен.

– Знам. Но не става въпрос само за пари, Петре! Става въпрос за достойнството ѝ!

Той замълча.

– Ще говоря с жена ми… Може би ще дойдем за малко през лятото…

Затворих телефона и се почувствах още по-сам.

Седмица по-късно една от съседките дойде при мен.

– Даниеле, чух, че търсиш дом за майка ти… Знаеш ли, аз гледах моята вкъщи до последно. Тежко е… Но понякога човек трябва да мисли и за себе си. Иначе ще рухнеш.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Винаги съм вярвал, че трябва да жертвам себе си за семейството. Но докога?

Една вечер седнах до майка и ѝ разказах всичко – за домовете, за караниците с Елица, за вината ми.

– Мамо… Ако можеше да говориш… какво би ми казала?

Тя ме погледна със замъглени очи и сякаш за миг в тях проблесна разбиране. Усмихна се леко. В този момент разбрах: тя би искала да сме добре. Да не се караме заради нея. Да живеем живота си.

Взех решение – избрах един малък дом в покрайнините на София, където персоналът беше топъл и човечен. Не беше идеално, но беше най-доброто, което можех да направя.

Преместихме майка там с Елица. Първите дни бяха тежки – тя плачеше, ние плачехме. Но постепенно видях как лицето ѝ се разведрява при посещенията ни. Започна да разпознава някои от жените там, а персоналът ни посрещаше с усмивка.

С Елица започнахме да говорим повече – не само за майка, а и за нас самите. За страховете ни, за умората ни, за това колко ни липсва баща ни…

Петър дойде през лятото и за първи път от години седнахме тримата на една маса. Говорихме дълго – за миналото, за бъдещето… За прошката.

Сега понякога се питам: направих ли най-доброто? Или просто избрах по-малкото зло? Може ли човек да бъде добър син и все пак да мисли за себе си?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между дълга към родителите и грижата за себе си?