Когато Димитър доведе булката си: Майчината болка и прошка

– Не може да бъде! – изкрещях, когато вратата се отвори и Димитър влезе, държейки за ръка непознато момиче. Беше късен следобед, а аз тъкмо бях сложила боба на котлона. Въздухът ухаеше на чубрица и лук, но в този миг всичко се изпари – остана само тежестта в гърдите ми.

– Мамо, запознай се с Мария. Това е жена ми. – Гласът му трепереше, но очите му светеха с някаква решителност, която не бях виждала досега.

– Жена ти?! – повторих като ехо. – Кога? Как? Защо не каза нищо?

Мария стоеше до него, стиснала чантата си, срамежливо наведена глава. Беше хубава, но не такава, каквато си представях за снаха. Не беше от нашето село, не беше от нашия край. Не я познавахме. Не знаех нищо за нея.

– Мамо, моля те… – започна Димитър, но аз вече не го слушах. В главата ми се въртяха всички онези години, в които мечтаех за деня, когато синът ми ще доведе момиче у дома. Представях си как ще я посрещна с пита и мед, как ще я прегърна като дъщеря. Но не така – не изведнъж, не без да знам нищо.

– Ти ме предаде! – извиках. – Всичко съм дала за теб! Всичко! А ти…

Димитър отпусна ръката на Мария и пристъпи към мен:

– Мамо, обичам я. Женихме се тайно, защото знаехме, че няма да одобриш. Но тя е добра, ще видиш…

– Не ме интересува! – прекъснах го. – Ти си ми син! Аз знам кое е най-добро за теб!

Мария се разплака тихо. В този момент сърцето ми се сви от вина, но гордостта не ми позволи да отстъпя. В кухнята настъпи тягостна тишина. Чуваше се само клокоченето на боба.

– Може ли да поговорим? – прошепна Мария.

Погледнах я студено:

– Какво има да говорим? Ти дойде тук без покана. Не знаеш нищо за нашето семейство, за нашите обичаи…

– Знам само, че обичам Димитър – каза тя с треперещ глас. – Искам да бъда част от вашето семейство.

Думите ѝ ме удариха като шамар. За миг видях себе си преди години – млада булка в непознат дом, изплашена и сама. Спомних си как свекърва ми ме гледаше със същия студен поглед.

– Мамо… – Димитър ме прегърна през раменете. – Моля те, дай ѝ шанс.

Сълзите напълниха очите ми. Седнах на стола до масата и зарових лице в ръцете си.

– Толкова ли остарях? Толкова ли съм закостеняла? – прошепнах сама на себе си.

Димитър седна до мен:

– Не исках да те нараня. Но не мога да живея без Мария.

В този момент вратата се отвори и баща му – Иван – влезе от двора с дърва за печката.

– Какво става тук? – попита той, хвърляйки поглед към всички ни.

– Синът ти се ожени тайно! – казах през зъби.

Иван остави дървата и погледна Димитър строго:

– Това вярно ли е?

Димитър кимна:

– Да, тате. Обичам я.

Иван въздъхна тежко:

– Е, щом е така… Добре дошла, Мария. В нашия дом има място за всички.

Погледнах го невярващо:

– Как можеш да приемеш това толкова лесно?

Той се усмихна тъжно:

– Защото помня как нашите родители не приеха теб веднага. А после ти стана сърцето на този дом.

Сълзите ми потекоха по бузите. Мария пристъпи плахо към мен:

– Може ли да помогна с вечерята?

Погледнах я дълго. Видях страха ѝ, но и надеждата в очите ѝ. Протегнах ръка:

– Ела… Ще ти покажа как се прави боб по нашенски.

Тя се усмихна през сълзи и застана до мен до печката. Димитър въздъхна облекчено и прегърна баща си.

Вечерта мина тихо. Седяхме около масата, а аз наблюдавах Мария – как внимателно подрежда салатата, как слуша историите на Иван, как гледа Димитър с обожание. Виждах себе си в нея.

След вечеря останахме двете в кухнята.

– Благодаря ви… – прошепна тя.

Погалих я по косата:

– Не е лесно да станеш част от ново семейство. Но ако обичаш сина ми истински… ще намериш пътя към сърцето ми.

Тя кимна със сълзи в очите.

Сега, когато пиша тези редове, се питам: Кога забравих колко трудно е да бъдеш нов човек в чужд дом? Защо понякога родителската любов боли повече от всичко друго? Може ли прошката да излекува раните между поколенията?