Когато най-голямата болка идва от най-близкия човек

– Мариела, ти пак ли ще се прибираш толкова късно? – гласът на майка ми прозвуча от другата стая, докато аз нервно закопчавах палтото си пред огледалото. Беше ноемврийска вечер, а дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. – Не се тревожи, мамо, ще се прибера навреме – отвърнах, но в гласа ми прозвуча лъжа. Истината беше, че откакто подслоних Деси у дома, нищо не беше същото.

Деси беше моята най-добра приятелка още от гимназията. Преживяхме заедно първите любови, първите разочарования, първите изпити и купони. Когато преди три месеца ми се обади разплакана, че мъжът ѝ я е изгонил и няма къде да отиде, не се поколебах нито за миг. – Ела у нас, ще се оправим някак – казах ѝ тогава. Майка ми не беше особено въодушевена, но как да оставя приятел в беда?

Първите седмици бяха като старите ни времена – смяхме се до късно, гледахме стари снимки и си споделяхме тайни. Но постепенно нещо започна да се променя. Деси стана по-затворена, често говореше по телефона шепнешком и излизаше без да казва къде. Започнах да усещам хлад между нас, но си мислех, че просто преживява тежък период.

Една вечер се прибрах по-рано от работа. Вратата на стаята ми беше леко открехната и чух как Деси говори с някого по телефона:
– Не, тя нищо не подозира… Да, ще стане… Само още малко търпение.

Сърцето ми заби лудо. За кого говореше? За мен ли? Или просто си въобразявах? Реших да не казвам нищо и да наблюдавам.

Следващите дни започнах да забелязвам странни неща – пари изчезваха от портмонето ми, майка ми се оплакваше, че някой е ровил из вещите ѝ. Деси все по-често излизаше с моя приятел Краси, уж случайно. Един ден го попитах:
– Краси, какво става между теб и Деси?
Той се засмя:
– Глупости! Просто си говорим. Тя е много забавна.
Но в очите му видях нещо друго – онзи блясък, който познавах твърде добре.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички моменти, в които съм ѝ вярвала безрезервно. На сутринта реших да говоря с нея открито.
– Деси, има ли нещо, което трябва да знам? – попитах я директно.
Тя ме изгледа с онзи неразгадаем поглед:
– Какво имаш предвид?
– Знам, че нещо криеш от мен. Пари изчезват, майка ми е неспокойна… А и Краси…
Тя избухна:
– Не можеш да ме обвиняваш за всичко! Ако не ме искаш тук, просто го кажи!

Сълзите напълниха очите ми. Не очаквах такава реакция. Вместо обяснение получих гняв и обида.

Дни наред вкъщи цареше ледена тишина. Майка ми започна да настоява Деси да си тръгне:
– Това момиче не е същото. Виждам го в очите ѝ.
Но аз все още се надявах всичко да е недоразумение.

Една вечер се прибрах и заварих Краси и Деси на дивана – твърде близо един до друг. Когато ме видяха, скочиха като ужилени.
– Мариела, не е това, което изглежда… – започна Краси.
– Оставете ме! – извиках през сълзи и избягах в стаята си.

На следващия ден Деси си събра багажа без дума. Остави само бележка: „Извинявай. Не можех повече.“

Месеци наред се чувствах празна и предадена. Не можех да повярвам, че човекът, на когото съм дала всичко – дом, доверие, приятелство – може така жестоко да ме нарани. Краси се опита да се извини:
– Беше грешка… Не знам как стана…
Но вече не можех да му вярвам.

Днес живея сама с майка ми. Понякога вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: „Къде сбърках? Може ли човек да познае истински приятел? Или доверието винаги носи риск?“

А вие как бихте постъпили? Простили ли сте някога подобно предателство?