Когато майка избере снаха вместо син: История за болката, гордостта и новото начало

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си стария му пуловер. — Или ще се промениш, или ще си тръгнеш!

Петър стоеше насреща ми, стиснал юмруци, очите му пълни с гняв и обида. Беше моето дете, моят син, а сега — непознат, който руши всичко, което съм градяла цял живот. В този момент осъзнах, че не мога повече да живея в страх от собственото си дете.

Всичко започна преди две години, когато Петър се ожени за Мария. Бях щастлива — мислех си, че най-накрая ще имам дъщеря, която никога не съм имала. Мария беше тиха, възпитана, винаги готова да помогне. Но Петър… той се промени. Започна да се прибира късно, да вика по нея за най-малкото нещо. Виждах как Мария се свиваше всеки път, когато той повишеше тон. Опитвах се да говоря с него, но той само ме отрязваше:

— Това не е твоя работа, майко!

Всяка вечер слушах как вратата на тяхната стая се затваря с трясък. Понякога чувах тихи хлипове. Сърцето ми се късаше. Исках да помогна на Мария, но не знаех как. В нашето семейство никога не сме говорили за такива неща — срамно е, казваше баба ми. „Мъжът е глава на семейството!“ — повтаряше тя.

Една вечер Мария дойде при мен с подути очи и прошепна:

— Не издържам повече…

Тогава разбрах — трябва да избера: сина си или жената, която страда под един покрив с мен. Прекарах безсънна нощ. Спомних си всички моменти, когато Петър беше малък — първите му стъпки, първият учебен ден… Как стигнахме дотук?

На сутринта го извиках в кухнята. Седеше срещу мен, намръщен, с чашата кафе в ръка.

— Петре — започнах тихо, — виждам какво става между вас. Не мога повече да гледам как нараняваш Мария. Ако не си готов да се промениш, ще трябва да напуснеш апартамента.

Той избухна:

— Ти избираш нея пред мен? Аз съм ти синът!

— Точно защото си ми син — отвърнах през сълзи. — Не мога да позволя това да продължава.

Последваха дни на мълчание и напрежение. Петър започна да ме избягва. Мария беше като сянка — тиха, виновна, сякаш тя беше причината за всичко. Един ден я намерих да плаче в банята.

— Не искам да ви разделям… — прошепна тя.

— Ти не разделяш никого — казах й и я прегърнах. — Той сам избра този път.

Седмица по-късно Петър събра багажа си. Не каза нищо. Само ме погледна с онзи поглед на дете, което е било предадено. Сърцето ми се сви, но знаех, че няма връщане назад.

Останахме само аз и Мария. Първите дни бяха тежки — тишината в апартамента беше оглушителна. Готвех любимите му ястия по навик и после ги изхвърлях недокоснати. Вечер седяхме мълчаливо пред телевизора.

Постепенно започнахме да говорим повече. Мария ми разказа за детството си в малко селце до Велико Търново, за мечтите си да стане учителка. Сподели ми страховете си — че никога няма да бъде достатъчно добра за Петър или за мен.

— Ти си повече от достатъчна — казах й една вечер. — Ти си силна жена.

Започнахме да излизаме заедно — на разходки в парка, на пазар в Женския пазар. Хората ни гледаха странно: две жени на различна възраст, но с еднаква болка в очите.

Слуховете в блока не закъсняха:

— Видя ли ги? Снахата и свекървата сами! Къде е синът?

Понякога чувах шепота зад гърба си в магазина:

— Каква майка е това? Изгонила си е детето!

Болеше ме. Но още повече ме болеше мисълта да позволя на Петър да продължи да наранява Мария под моя покрив.

Една вечер той се появи на вратата — уморен, с торба дрехи и празен поглед.

— Мамо… мога ли да поговоря с теб?

Поканих го вътре. Мария се скри в стаята си.

— Съжалявам… — прошепна той. — Не знам какво ми стана. Всичко ми се струпа… работата, парите…

— Това не е оправдание — казах твърдо. — Ако искаш да се върнеш тук, трябва да промениш поведението си към Мария.

Той кимна мълчаливо и си тръгна.

Оттогава минаха три месеца. Петър живее при приятел и понякога ми звъни по телефона. Мария остана при мен. Постепенно започнахме да се усмихваме повече, да мечтаем отново.

Понякога нощем лежа будна и се питам: сгреших ли като избрах снаха си пред собствения си син? Или най-накрая избрах себе си и това, което е правилно?

Кажете ми – има ли майка право да постави граници дори пред собственото си дете? Или болката от тази загуба никога няма да изчезне?