Думите на дъщеря ми ме разкъсаха: „Ти си почиваш, докато ние се давим в дългове“ – Пенсионирането не е само за нас вече

„Мамо, ти си почиваш на морето, а ние се чудим как да платим тока!“ – думите на Мария, дъщеря ми, пронизаха тишината в кухнята като нож. Беше горещ юлски следобед, а аз тъкмо се бях върнала от разходка по брега на Созопол, където с Иван – мъжа ми – решихме да отпразнуваме първото си лято като пенсионери. Седяхме на масата с чаша студена лимонада, когато телефонът иззвъня и гласът ѝ ме върна в реалността.

„Мария, не започвай пак…“, опитах се да запазя спокойствие, но гласът ми трепереше. „Ние цял живот сме работили, спестявали сме… Не е честно да ни обвиняваш.“

„Не е честно? А ти знаеш ли какво е да гледаш две деца с една заплата и кредит за апартамента? Ти и татко си живеете живота, а аз… аз се давя!“, гласът ѝ се пречупи и усетих как сърцето ми се свива.

Затворих телефона и погледнах Иван. Той само въздъхна тежко. „Пак ли същото?“, попита тихо. „Не можем да ѝ помогнем повече, Невена. Дадохме им всичко – пари за сватбата, за първото жилище… Кога ще разбере, че и ние имаме право на малко спокойствие?“

Но аз не можех да се успокоя. Вечерта не мигнах. В главата ми се въртяха спомени – как Мария беше малко момиченце с плитки, как я водех на училище, как плака, когато падна от колелото. Винаги съм била до нея. Как сега да ѝ кажа „не“?

На следващия ден реших да се върнем в София по-рано. Иван мълчеше през целия път. Когато стигнахме вкъщи, Мария вече ни чакаше пред блока. Очите ѝ бяха подпухнали.

„Мамо, татко… извинявайте за вчера“, прошепна тя. „Просто… не знам какво да правя вече. Петър работи по цял ден, аз съм на половин щат… Децата искат нови обувки, а аз броя стотинките.“

Прегърнах я силно. „Мария, знам че ти е трудно. Но и ние остаряваме. Имаме нужда от почивка.“

„А аз кога ще почивам?“, избухна тя. „Вие поне имате пенсия! Аз… аз нямам нищо сигурно.“

Иван се намеси: „Мария, животът никога не е бил лесен. И ние сме минали през трудности. Но трябва да се научиш да се справяш сама.“

Тя избухна в сълзи. „Значи това е? Оставяте ме сама?“

В този момент усетих как между нас зейва пропаст – от вина, неразбиране и страх. Вечерта седнахме с Иван на терасата. Той запали цигара и дълго мълча.

„Невена, ако продължаваме така, ще загубим себе си… и нея“, каза най-накрая.

„Ако не ѝ помогнем, ще я загубим пак“, отвърнах аз.

Следващите седмици бяха кошмарни. Мария рядко ни търсеше. Когато все пак идваше с децата, беше напрегната и уморена. Петър – зетят ми – почти не говореше.

Една вечер чух Иван да говори по телефона: „Да, ще взема малък заем… Не казвай на Невена още.“

Сърцето ми се сви. Отидох при него: „Какво правиш?“

Той ме погледна уморено: „Не мога да я гледам така… Ще ѝ помогнем още веднъж. Но това е последно.“

Седнах до него и заплаках. „Кога ще спрем? Кога ще ни позволят да бъдем просто родители, а не банкомати?“

Дадохме им парите. Мария прие помощта със смесени чувства – благодарност и срам.

Минаха месеци. Животът си вървеше – пенсията стигаше едва-едва, но поне отношенията ни с Мария бяха по-спокойни. Докато една вечер тя дойде сама.

„Мамо… татко… Благодаря ви за всичко. Но повече няма да ви моля за пари. Ще си намеря втора работа. Не искам да ви съсипвам старините.“

Погледнах я с облекчение и болка едновременно.

„Мария… винаги ще сме до теб. Но трябва да мислиш и за себе си… и за нас.“

Тя кимна и си тръгна.

Седнах на дивана до Иван и дълго мълчахме.

Сега често си задавам въпроса: Кога родителската грижа преминава в саможертва? Имаме ли право на собствено щастие, когато децата ни страдат? Как бихте постъпили вие? Споделете…