На 51-вия рожден ден на баща ми той ни каза, че напуска семейството

„Моля те, не го прави точно сега… Поне изчакай сватбата ми.“ Гласът на майка ми трепереше, докато държеше чашата с вино, а баща ми гледаше втренчено в празната чиния пред себе си. Беше 51-вият му рожден ден – уж повод за радост, а в апартамента ни в Люлин цареше гробна тишина. Само тримата – аз, майка ми и той. Точно както той пожела.

Преди часове още се смеехме на старите му шеги, а сега въздухът беше натежал от нещо неизказано. Усетих го още от сутринта – баща ми беше по-мълчалив от обикновено, а майка ми се опитваше да запълни тишината с излишни приказки за времето и цените в магазина. „Станиславе, ще вземеш ли още салата?“ – попита тя, но той само поклати глава.

Изведнъж той вдигна поглед към нас. Очите му бяха уморени, сякаш е остарял с десет години само за една вечер. „Искам да ви кажа нещо важно“, започна той и аз усетих как сърцето ми се свива. „Реших… да си тръгна. Не мога повече така.“

Майка ми застина. Аз също. В главата ми се завъртяха хиляди въпроси – какво значи това? Къде ще отиде? Какво ще стане с нас? Месец оставаше до сватбата ми с Петър, а сега всичко се разпадаше пред очите ми.

„Ти… имаш ли друга?“ – прошепна майка ми. Баща ми замълча за миг, после кимна едва забележимо. „Не е само това. Просто… не съм щастлив от години.“

В този момент сякаш някой издърпа килима изпод краката ми. Спомних си всички онези вечери, когато се караха тихо в кухнята, мислейки си, че не ги чувам. Всички онези пъти, когато баща ми се прибираше късно и майка ми стоеше будна до прозореца.

„Моля те… Поне изчакай година преди да подадем за развод“, каза майка ми с глас, който никога няма да забравя – смазан, но горд. „Не искам хората да говорят за нас точно сега. Нека мине сватбата на Мария.“

Аз стоях между тях като призрак. Не знаех какво да кажа. Петър щеше да дойде след час да ме вземе – трябваше да му кажа ли? Как ще му обясня, че баща ми си тръгва точно преди най-важния ден в живота ми?

След онази вечер всичко се промени. Баща ми започна да идва само веднъж седмично – уж за да види мен и майка ми, но разговорите ни бяха неловки и кратки. Майка ми се затвори в себе си – готвеше механично, чистеше до късно и плачеше нощем в банята. Аз се опитвах да бъда силна заради нея, но вътре в мен бушуваше буря.

Една вечер седяхме двете на балкона и гледахме светлините на София. „Мамо, мислиш ли, че е моя вина?“ – попитах я тихо. Тя ме прегърна силно: „Не, Мария. Това е между мен и него. Ти си нашето слънце.“

Но не можех да спра да се обвинявам. Може би ако бях по-добра дъщеря… Може би ако не настоявах толкова за сватбата…

Сватбеният ден дойде и премина като в мъгла. Усмихвах се на гостите, танцувах с Петър, но вътре в мен имаше празнота. Баща ми дойде сам – без новата си жена – и ме прегърна неловко след церемонията. „Гордея се с теб“, каза той, но думите му звучаха кухо.

След сватбата майка ми започна да се променя. Записа курс по рисуване в читалището, започна да излиза с приятелки и дори веднъж я видях да се смее истински на шега по телефона. Аз също се опитвах да намеря нов смисъл – работата ме поглъщаше, а Петър беше до мен във всяка трудна вечер.

Но раната остана. Всяка Коледа беше различна – деляхме времето между двамата родители, а празниците вече не бяха същите. Понякога си мисля дали щяхме да сме по-щастливи, ако баща ми беше останал… Или може би щяхме само да се преструваме още години наред?

Сега, година след онази вечер, седя отново на същия балкон и гледам светлините на града. Майка ми рисува в хола, а Петър готви вечеря. Баща ми живее с новата си жена някъде в Младост и понякога се чуваме по телефона.

Чудя се – колко семейства около нас живеят със същата болка? Колко деца носят тежестта на чужди решения? И дали някога ще простя напълно?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да променя нещо? Или просто трябва да приема, че животът ни е такъв – пълен с неочаквани раздели и нови начала?