Когато любовта не стига: История за разпада на едно българско семейство

— Не мога повече, майко! Или тя, или аз! — гласът на дъщеря ми Виктория пронизваше стените на малкия ни апартамент в Люлин. Стоях в кухнята, с ръце, стиснали чашата с чай, и се чудех кога точно домът ни се превърна в бойно поле.

Всичко започна преди две години, когато синът ми Даниел доведе у дома Мария — момиче от Пловдив, с големи кафяви очи и още по-големи мечти. Първият път, когато прекрачи прага, майка ми — баба Станка — я изгледа от глава до пети и прошепна: „Тая не е за нашия род.“ Аз се засмях тогава, мислейки, че е просто старческо недоволство. Но с времето думите ѝ се впиха в съзнанието ми като трън.

Мария беше различна. Не обичаше да готви боб или да меси питка за Бъдни вечер. Не носеше забрадка и не знаеше как се прави лютеница. Дъщеря ми Виктория я наричаше „градска кифла“, а мъжът ми Георги — „чужда“. Само Даниел я защитаваше: „Мамо, тя ме прави щастлив!“

Но щастието му не беше достатъчно за останалите. Всеки ден се трупаха дребни забележки: „Защо не си оправя леглото?“, „Защо не поздравява съседите?“, „Защо не идва на гробищата с нас?“ Мария се опитваше — носеше цветя на баба Станка за именния ден, помагаше ми с прането, но винаги изглеждаше като гостенка в собствения си дом.

Една вечер, докато всички вечеряхме, Георги избухна:
— Даниеле, ти си мъж вече! Не може жена ти да ти казва какво да правиш! В нашето семейство жените слушат!
Мария стана от масата със сълзи в очите. Даниел я последва. Тогава разбрах, че сме загубили нещо ценно.

Седмици наред вкъщи цареше ледена тишина. Виктория отказваше да говори с брат си. Баба Станка все по-често повтаряше: „Бог ще ни накаже заради тая!“ А аз? Аз се опитвах да балансирам — да бъда майка и на двамата си деца, да не обидя нито снаха си, нито майка си. Но колкото повече се стараех, толкова повече всички се отдалечаваха един от друг.

Една неделя Мария ме хвана за ръката:
— Мамо, какво трябва да направя, за да ме приемете?
Погледнах я и видях в очите ѝ страх и болка. Исках да ѝ кажа, че всичко ще се оправи, но не можах да излъжа.
— Не знам, Мария… Може би просто ни трябва време.

Времето обаче не лекуваше нищо. След няколко месеца Даниел и Мария решиха да се изнесат под наем в Младост. Това беше като шамар за Георги и Виктория. Баба Станка отказа да говори с тях. Аз останах между два свята — единият пълен с обиди и гордост, другият — с тъга и самота.

Коледата дойде студена и празна. За първи път масата беше наполовина празна. Даниел не дойде. Мария също. Виктория цяла вечер мълча, а Георги гледаше телевизора без звук. Баба Станка плака тихо в стаята си.

На следващия ден получих съобщение от Даниел: „Мамо, липсваш ми.“ Сърцето ми се сви. Обадих му се:
— Сине, върнете се у дома…
— Не можем, мамо. Тук поне сме спокойни.

Мина още една година. Родиха им се близнаци — момче и момиче. Видях ги само на снимки във Viber. Виктория отказа да ги признае за племенници. Георги каза: „Това са деца на онази.“ Само аз тайно им плетях чорапки и ги оставях пред вратата им.

Една вечер Виктория ме попита:
— Мамо, защо избра нея пред нас?
Погледнах я и не намерих думи. Не избрах никого. Просто исках всички да сме заедно.

Сега седя сама в кухнята и гледам старите снимки — усмихнати лица, прегръдки, шумни трапези. Чудя се кога любовта престана да бъде достатъчна? Кога гордостта ни стана по-важна от семейството?

Понякога нощем си мисля: Ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя по различен начин? Щях ли да защитя Мария повече? Или просто такава е съдбата на българското семейство — да се разпада между традициите и новото време?

Кажете ми, сбърках ли някъде? Можеше ли нашата любов да победи всичко това?