„Нямаш право да имаш деца, докато племенниците ти не пораснат!“ – Историята на едно семейство, разкъсано от бащиния контрол
„Не, Мария! Казах ти – докато децата на брат ти не станат на крак, няма да мислиш за свои! Не си ли чула какво казах?“ – гласът на баща ми ехтеше из тесния хол на панелката ни в Люлин. Стиснах юмруци, а сълзите ми напираха, но не им позволих да се търкулнат. Майка ми стоеше до прозореца, с гръб към нас, сякаш стените щяха да я предпазят от бурята, която се вихреше между мен и баща ми.
„Татко, аз съм на тридесет и две! Искам да имам свое семейство, свои деца! Защо винаги трябва да мисля първо за другите? Защо за теб само брат ми е важен?“ – думите ми излязоха като вик, който отдавна се беше натрупал в гърдите ми.
Той ме погледна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и виновна. „Защото така е редно! Ти си леля им, трябва да помагаш. Брат ти е сам с две деца след като жена му ги остави. Ако ти сега родиш, кой ще гледа племенниците ти? Майка ти е болна, аз съм на години…“
Майка ми се обърна бавно. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. „Марийче, татко ти не го казва от лошо. Просто… така сме свикнали. Семейството е над всичко.“
Семейството… Колко пъти съм чувала тази дума като оправдание за всичко, което ме е наранявало? Още от дете усещах разликата – брат ми Димитър беше слънцето в очите на баща ми. Аз бях сянката. Когато получих стипендия за университета в София, баща ми каза: „Жените не са за учене, а за дом.“ Когато започнах работа като учителка, той мърмореше: „Поне си близо до вкъщи.“ А когато Димитър остана сам с две малки деца – Петър и Ива – всички очи се обърнаха към мен.
Петър беше на осем, Ива – на пет. Обичах ги като свои, но не бях им майка. Всяка сутрин ги водех на училище и градина, след работа им помагах с уроците, вечер им четях приказки. А през това време моят приятел – Георги – чакаше търпеливо. „Докога ще живеем по чужди правила?“ – питаше ме той тихо, когато се прибирах късно и уморена.
Една вечер Георги дойде у нас. Баща ми го посрещна с ледено мълчание. „Георги иска да говори с теб“, казах му аз.
Георги пристъпи напред: „Господин Иванов, обичам Мария и искам да създадем семейство. Моля ви, дайте ни благословията си.“
Баща ми избухна: „Семейство? А кой ще гледа децата на брат ѝ? Ти ли ще ги водиш на училище? Или ще оставиш майка си сама?“
Георги го погледна право в очите: „Аз ще се грижа за Мария и за нашите деца. Но тя не е длъжна цял живот да жертва себе си.“
Тишината беше тежка. Майка ми плачеше безшумно. Аз стоях между двамата най-важни мъже в живота си и усещах как се разкъсвам.
На следващия ден Димитър дойде при мен. Беше уморен и отчаян.
„Мария, знам колко ти е тежко. Не исках да стане така. Но не мога сам… Татко е прав – ако ти си тръгнеш, кой ще ми помага?“
Погледнах го – по-големият ми брат, който винаги беше силният, любимият. Сега беше просто един уморен човек.
„Дими, аз не мога цял живот да живея заради вас. Искам свое семейство! Не ме карай да избирам между вас и себе си.“
Той замълча дълго.
„Може би трябва да поговорим всички заедно“, каза най-накрая.
Събрахме се вечерта – цялото семейство около масата в кухнята. Баща ми седеше начумерен в ъгъла, майка ми стискаше ръцете си в скута.
„Татко“, започнах аз тихо, „обичам ви всички. Но не мога повече така. Ако трябва да избирам между вас и себе си… този път ще избера себе си.“
Баща ми удари по масата: „Неблагодарница! Всичко сме дали за теб!“
„Не съм неблагодарна! Просто искам право на щастие! Защо само аз трябва да жертвам мечтите си?“
Майка ми прошепна: „Може би сгрешихме… Може би трябваше да те оставим да живееш живота си.“
Димитър въздъхна: „Ще се оправя някак… Не мога да те държа насила.“
Баща ми стана рязко и излезе от стаята.
В онази нощ не мигнах. Чух как майка ми тихо плаче в кухнята. Георги ме прегърна силно: „Време е да избереш себе си.“
На следващата сутрин събрах багажа си. Петър и Ива ме гледаха с големи очи.
„Лельо Мария, ще ни липсваш…“
Прегърнах ги силно: „Винаги ще ви обичам. Но трябва да бъда щастлива.“
Излязох от дома си със сълзи в очите и болка в сърцето. Но за първи път усещах свобода.
Сега живея с Георги в малък апартамент под наем в Младост. Не е лесно – семейството ми още не ми говори. Майка ми понякога звъни тайно. Баща ми не иска да чуе за мен.
Но всяка вечер гледам към прозореца и се питам: Колко още жени като мен живеят по чужди правила? Докога ще жертваме себе си в името на семейство, което не ни разбира?
А вие… бихте ли избрали себе си?