Не искам да живея с тъщата – една история за граници, страхове и избори

– Не мога повече, Петре! – изкрещях, докато вратата на кухнята се затръшна след мен. Сълзите ми пареха по бузите, а ръцете ми трепереха от гняв и безсилие. Беше късен ноемврийски следобед, а в апартамента на майка му въздухът беше натежал от неизказани думи и стари обиди.

Петър стоеше в коридора, стиснал юмруци, а майка му – леля Мария – ме гледаше с онзи познат, изпитателен поглед, който винаги ме караше да се чувствам малка и незначителна. „Това е само временно, Яна“, беше казал той преди три месеца. „Докато съберем пари за нашето жилище.“

Но временното се проточи. И с всеки изминал ден усещах как губя себе си. Всяка сутрин, когато слизах в кухнята, леля Мария вече беше там – с престилка, стиснала черпака като оръжие. „Така не се прави баница, Яна. Майка ти не те ли е научила?“ Или: „Петър обича кафето си по-силно, не като това твойто водичка.“

В началото стисках зъби. Казвах си: „Ще мине. Трябва да съм търпелива.“ Но всяка нейна забележка ме връщаше в детството ми – в малката панелка в Люлин, където майка ми и баба ми се караха за всичко: за това как се подреждат чиниите, как се възпитават децата, дори за това коя какво е казала на съседката. Помня как се свивах в ъгъла на стаята и си обещавах: „Когато порасна, никога няма да позволя това.“

Но ето ме тук – на 32 години, омъжена, с дете на път, и пак в капана на чуждите очаквания и претенции. Вечер Петър ме прегръщаше и шепнеше: „Моля те, постарай се още малко. Тя е сама откакто баща ми почина.“ А аз се давех в вина – между желанието да угодя на него и нуждата да защитя себе си.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как леля Мария говори по телефона:
– Не знам какво й има на Яна. Все е намусена. Не може ли малко благодарност? Аз я гледам като дъщеря!

Стиснах гъбата толкова силно, че почти я скъсах. Не можех повече да мълча. Същата нощ казах на Петър:
– Или намираме начин да се изнесем до края на годината, или ще се върна при майка ми.

Той ме погледна така, сякаш го бях ударила. Мълча дълго.
– Яна… Не можем да си го позволим още…
– Не мога да живея така! – гласът ми трепереше. – Не искам детето ни да расте в тази атмосфера.

На следващия ден леля Мария ме посрещна с ледено мълчание. Вечерта седнахме тримата на масата. Тя започна първа:
– Яна, ако имаш нещо против мен, кажи го направо.
– Не е въпросът само във вас – отвърнах тихо. – Просто имам нужда от пространство. От свое място.
– Пространство? Какво пространство? Аз съм ви дала всичко!
– Понякога най-голямата помощ е да дадеш свобода…

Петър се намеси:
– Мамо, Яна е права. И аз усещам напрежението.

Леля Мария избухна:
– Значи аз съм виновна? След всичко?

Тогава си спомних думите на баба ми: „Жената трябва да търпи.“ Но аз не исках повече да търпя. Не исках моето дете да слуша същите кавги и да расте със същите страхове.

Започнахме да търсим квартира. Беше трудно – парите не стигаха, а Петър работеше на две места. Аз бях бременна и уморена до смърт. Леля Мария не ни говореше с дни.

Една вечер тя дойде при мен в стаята:
– Яна… Може би сбърках. Просто… толкова ми липсва семейството.
– И на мен ми липсва спокойствието – отвърнах тихо.

Преместихме се в малка гарсониера в Надежда. Беше тясно, но беше наше. Понякога вечер чувам гласа на леля Мария по телефона – все още има болка между нас. Но вече мога да дишам.

Понякога се питам: дали постъпих правилно? Дали не разбих нечие сърце, за да спася своето? Може ли някога българското семейство да намери баланс между близостта и свободата?