Сватбата на брат ми – денят, в който истината разкъса семейството ми

– Мариела, не стой така! Вземи още чаши и ги занеси на масата на кумовете! – гласът на майка ми прониза въздуха като остър нож. Беше осем сутринта, а аз вече усещах как гневът и унижението се надигат в гърлото ми. Сватбата на брат ми – денят, който трябваше да бъде празник за цялото семейство – за мен беше просто поредното доказателство, че никога няма да бъда достатъчно добра за тях.

Докато носех тежките подноси през двора на нашата стара къща в Пловдив, чувах как гостите се смеят и говорят за мен. „Гледай я Мариела, пак е сама. Все такава сива мишка си остана“, прошепна леля Снежа на съседката. Прехапах устни и се опитах да не обръщам внимание. Брат ми, Даниел, не каза и дума в моя защита. Той беше златното дете – отличникът, любимецът на мама и татко. А аз? Аз бях просто момичето, което винаги трябваше да се жертва.

– Мариела, защо не си сложила новата рокля? – попита ме майка ми с ледено изражение. – Не може да изглеждаш така пред хората!

– Защото работя, мамо. Не мога да сервирам с официална рокля.

– Винаги имаш оправдания! – изсъска тя и ме изгледа така, сякаш съм петно върху перфектната й картина.

В този момент телефонът ми вибрира в джоба. Сърцето ми подскочи – беше Стефан. „Идвам“, пишеше краткото съобщение. Усмихнах се за първи път от сутринта. Стефан беше всичко, което семейството ми не одобряваше – самоуверен, успешен и… богат. Никога не го бях представяла официално на родителите си, защото знаех, че ще го отхвърлят. Но днес той настоя да дойде.

Докато подреждах чашите, чух как някой спира с лъскава кола пред къщата. Всички погледи се обърнаха към портата. Стефан слезе от колата с широка усмивка и букет бели лилии в ръка.

– Мариела! – извика той и тръгна към мен.

Майка ми пребледня. Баща ми стана от масата и се намръщи.

– Кой е този? – прошепна леля Снежа.

– Приятелят ми – отвърнах тихо и се изправих срещу всички погледи.

Стефан ме прегърна и целуна по челото. За първи път се почувствах защитена.

– Добър ден! Аз съм Стефан Георгиев – представи се той с увереността на човек, който знае стойността си.

Майка ми го изгледа от глава до пети.

– Не сме ви канили – каза тя студено.

– Аз поканих Стефан – отвърнах твърдо. – Той е част от живота ми.

В този момент настъпи тишина. Всички чакаха да видят какво ще стане. Брат ми изглеждаше объркан, а баща ми стискаше зъби.

Стефан се усмихна леко и се обърна към родителите ми:

– Мисля, че е време да поговорим открито. Мариела заслужава уважение и любов, а не унижение.

Майка ми избухна:

– Ти не знаеш нищо за нашето семейство! Не се меси!

– Напротив – каза Стефан спокойно. – Знам повече, отколкото предполагате.

Всички замлъкнаха. Аз го гледах с недоумение. Какво имаше предвид?

– Мамо, тате… време е да кажете истината за миналото – продължи той. – Защо винаги сте държали Мариела в сянка? Защо тя трябва да плаща за вашите грешки?

Майка ми пребледня още повече. Баща ми се изправи рязко:

– Това са глупости! Мариела винаги е била част от семейството!

Стефан поклати глава:

– Не е вярно. Знам за дълга ви към чичо Иван. Знам как сте използвали Мариела като разменна монета, за да запазите бизнеса си преди години. Знам как сте я карали да работи от малка, докато Даниел получаваше всичко наготово.

В този момент всички гости замълчаха. Леля Снежа ахна. Брат ми ме погледна с ужас в очите.

– Това… това не е вярно! – извика майка ми.

– Истината боли, нали? – отвърна Стефан спокойно. – Но днес няма да позволим повече лъжи.

Погледнах родителите си през сълзи:

– Толкова години чаках да чуя истината от вас… Защо никога не ме обичахте така, както обичахте Даниел?

Майка ми се разплака. Баща ми седна безсилен на стола.

– Не знаехме как… – прошепна тя. – Всичко беше толкова трудно…

Стефан хвана ръката ми:

– Мариела, ти не си виновна за нищо. Време е да живееш за себе си.

В този момент почувствах как тежестта от раменете ми пада. За първи път в живота си осъзнах, че имам право да бъда щастлива.

Гостите започнаха да шушукат. Леля Снежа избяга навън със сълзи в очите. Даниел дойде при мен:

– Прости ми, Мариела… Не знаех колко ти е било тежко.

Погледнах го и усетих как болката постепенно отстъпва място на надеждата.

Стефан ме прегърна силно:

– Време е да започнем нов живот заедно.

Погледнах към родителите си и попитах:

– Колко още семейства ще живеят в лъжа само заради страха от истината? Колко още деца ще плащат цената на чужди грешки?

А вие… бихте ли простили?