Съпругата ми ме постави пред избор: 800 000 лева наследство или майка ми – решението ми промени всичко

– Или ще кажеш на майка си да не стъпва повече в този дом, или забрави за наследството! – думите на Мария отекваха в ушите ми като гръм. Беше късен петък вечер, а аз се прибрах по-рано от работа, за да се видя с майка ми, която беше дошла от Пловдив. Не очаквах, че една обикновена вечеря ще се превърне в бойно поле, на което ще трябва да избера между жената, с която съм прекарал последните десет години, и майката, която ме е отгледала сама след смъртта на баща ми.

Майка ми, Стефка, седеше на масата, стиснала чашата с чай, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Мария стоеше срещу мен, ръцете ѝ бяха скръстени, а погледът ѝ – леден. – Не мога повече, Иван! – извика тя. – Тя се меси във всичко, кара ме да се чувствам като гост в собствения си дом! Или аз, или тя! И не забравяй, че ако не вземеш страна, ще загубим наследството от чичо ти. Знаеш, че без тези пари няма да можем да изплатим кредита за апартамента.

Сърцето ми се сви. В главата ми се въртяха спомени – как майка ми работеше на две места, за да мога да уча в София, как ми носеше топла баница всяка неделя, как ме прегръщаше, когато имах нужда. Но и Мария беше до мен, когато бях безработен, когато се борех с депресията. Не исках да губя нито една от тях.

– Моля те, Мария, нека поговорим спокойно – опитах се да овладея гласа си. – Майка ми е тук само за няколко дни. Не можем ли да намерим компромис?

– Компромис? – изсмя се тя горчиво. – Тя ми казва как да възпитавам децата си, какво да готвя, дори как да подреждам дрехите ти! Не мога повече! Или тя, или аз! И не забравяй – наследството! Ако не се откажеш от нея, ще го загубим. Чичо ти ясно каза, че няма да ни даде и стотинка, ако майка ти продължава да се меси в брака ни.

Погледнах към майка ми. Тя не каза нищо, само избърса сълзите си и тихо прошепна: – Ако трябва да си тръгна, ще го направя. Не искам да ви създавам проблеми, Иване. Винаги съм искала само да сте щастливи.

В този момент се почувствах като малко дете, което не знае на кого да се довери. Излязох на балкона, за да си поема въздух. София беше потънала в светлини, а аз се чувствах по-сам от всякога. В главата ми се блъскаха мисли – какво ще стане, ако избера Мария? Ще мога ли да гледам майка си в очите? А ако избера майка си, ще загубя ли жената, която обичам и децата си?

Върнах се вътре. Мария ме гледаше с очакване, а майка ми – с болка. – Не мога да избера, – казах тихо. – Обичам ви и двете. Но не мога да се откажа от майка си. Тя е част от мен. Ако това означава, че ще загубим наследството, така да бъде.

Мария избухна в сълзи. – Значи избираш нея! – извика тя. – Ами децата? Ами домът ни? Как ще се справим без тези пари?

– Ще се справим, както сме се справяли досега. Пари се печелят, но майка се има само една.

Майка ми стана, прегърна ме и прошепна: – Благодаря ти, сине. Знам, че ти е трудно. Ако трябва, ще си тръгна, но никога няма да спра да те обичам.

След тази вечер нищо не беше същото. Мария стана по-студена, започна да прекарва повече време при майка си. Децата усещаха напрежението и често ме питаха защо мама и баба не се разбират. Майка ми се върна в Пловдив, а аз останах сам с мислите си. Наследството така и не получихме – чичо ми беше непреклонен. Започнах да работя допълнително, за да изплащам кредита. Мария все по-често говореше за развод.

Една вечер, докато седях сам на масата, се запитах: струваше ли си? Можех ли да направя нещо различно? Или в България винаги ще трябва да избираме между семейството, което ни е отгледало, и това, което сме създали сами?

Какво бихте направили вие на мое място? Може ли човек да бъде добър син и добър съпруг едновременно, или винаги някой трябва да страда?