Майчино сърце: Когато любовта надвишава страха

– Мария, трябва да поговорим сериозно – гласът на доктор Георгиев беше тих, но в него се усещаше напрежение. Седях в кабинета му, стиснала ръцете си толкова силно, че ноктите ми се впиваха в дланите. Бях сама – Петър, мъжът ми, беше на работа, а аз не исках да го тревожа излишно. – Бременна сте с тризнаци. Това е изключително рядко и рисково. Вашето здраве е застрашено, Мария. Може да не преживеете тази бременност.

Светът ми се срина. Чувах думите му, но сякаш идваха отдалече. В главата ми кънтяха само три думи: „Не може да бъде.“ Вече имахме едно дете – малката Ива, която беше на пет. Живеехме в двустаен апартамент в Люлин, едва свързвахме двата края, но въпреки всичко, бяхме щастливи. Сега обаче, пред мен стоеше избор, който никоя майка не би трябвало да прави.

– Може да прекратим една или две от бременностите, за да увеличим шансовете ви – продължи докторът. – Помислете добре. Имате семейство, имате дете, което се нуждае от вас.

Излязох от кабинета като в мъгла. Вървях по коридора на болницата, а сълзите ми се стичаха по бузите. Вкъщи ме чакаше Ива, с нейните големи кафяви очи и вечната усмивка. Как да ѝ кажа, че може да остане без майка? Как да кажа на Петър, че може да загуби жена си? Но как да се откажа от децата, които вече растяха в мен?

Вечерта, когато Петър се прибра, седнахме на масата. Той веднага забеляза, че нещо не е наред.

– Какво става, Мария? – попита той, като хвана ръката ми.

– Петре, бременна съм… с тризнаци – прошепнах. Видях как лицето му пребледня, а после се изписа страх.

– Това… това е чудо, но… как ще се справим? – гласът му трепереше. – Ива е още малка, парите не стигат, а ти… ти си най-важната за нас.

– Лекарят каза, че може да не оцелея – казах тихо. – Предложи да прекратим една или две от бременностите.

Петър се изправи и започна да крачи из стаята. Видях как се бори със себе си, как се опитва да бъде силен заради мен, но очите му се напълниха със сълзи.

– Не искам да те загубя, Мария. Но не мога да ти кажа да се откажеш от децата си. Каквото и да решиш, ще съм до теб.

Тази нощ не мигнах. Слушах как Ива диша в съседната стая, а ръката на Петър беше върху рамото ми. Вътре в мен бушуваше буря – страх, вина, любов, отчаяние. На сутринта знаех какво трябва да направя.

– Ще ги родя – казах на Петър, когато слънцето изгря. – Не мога да избера между децата си. Ще се боря, каквото и да струва.

Следващите месеци бяха ад. Всеки ден ходех на прегледи, лежах в болницата, инжекциите и лекарствата станаха част от ежедневието ми. Майка ми се премести при нас, за да помага с Ива. Петър работеше на две места, за да можем да си позволим всичко необходимо. Съседите шушукаха зад гърба ми – „Глупава е, рискува живота си за тризнаци, а има малко дете у дома.“

Една вечер, когато болките станаха нетърпими, Ива дойде при мен и ме прегърна.

– Мамо, ще си добре, нали? – попита тя с треперещ глас.

– Ще се боря, Иве. За теб, за бебетата, за всички ни – казах и се опитах да се усмихна.

В осмия месец започнаха усложненията. Лекарите настояваха за спешно секцио. Помня как ме караха по коридора, а Петър тичаше до носилката, държеше ръката ми и повтаряше: „Обичам те, Мария. Моля те, върни се при нас.“

Събудих се в реанимацията. Болеше ме цялото тяло, но първото, което попитах, беше:

– Децата? Как са децата?

Петър стоеше до леглото ми, с очи, пълни със сълзи, но този път – от радост.

– Добре са, Мария. И трите са живи. Ти също. Лекарите казаха, че си истинско чудо.

Видях ги за първи път след два дни – три малки вързопчета, свързани с тръбички, но живи. Нарекохме ги Георги, Стефан и Елица. Всяко едно от тях беше борец, както и аз.

Вкъщи животът стана още по-труден. Безсънни нощи, плач, умора, липса на пари. Петър понякога избухваше – „Не издържам вече, Мария! Не мога да работя по цял ден и после да помагам у дома!“ Майка ми се караше: „Защо не послуша лекарите? Сега всички страдаме!“ Съседите продължаваха да клюкарстват, а аз се чувствах виновна, че съм натоварила всички.

Но когато държах трите си бебета в ръцете, знаех, че съм взела правилното решение. Всяка тяхна усмивка, всяко „мамо“ ме караше да забравя болката и умората. Ива беше горда кака, а Петър, макар и изтощен, започна да се усмихва отново.

Днес, години по-късно, често се питам – струваше ли си всичко? Дали постъпих правилно, като рискувах живота си заради децата си? Може би някои ще ме осъдят, други ще ме разберат. Но когато гледам четирите си деца, знам, че любовта на една майка е по-силна от страха. А вие, бихте ли рискували всичко заради децата си? Какво бихте избрали на мое място?