„Баба, мама каза, че трябва да помислим за старчески дом“: Историята на една българска баба между любовта и страха от самотата

– Бабо, мамо каза, че трябва да помислим за старчески дом.

Гласът на малката Ива прониза въздуха като нож. Стоях в коридора на новия си апартамент, още с ключа в ръка, а сърцето ми се сви. Не бях чула как вратата се отвори – дъщеря ми Мария и внучката ми бяха дошли по-рано. Две години спестявах всяка стотинка, продавах старата къща в село Долни Богров, за да си купя този светъл, топъл апартамент в София. Мечтаех си за ново начало, за спокойствие, за време с Ива. А сега…

– Ива, не говори така! – прошепна Мария, но вече беше късно.

Влязох в хола, усмихвайки се насила. – Какво обсъждате толкова оживено?

Мария се изчерви. – Мамо, не е това, което си мислиш… Просто…

– Просто какво? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках.

– Просто се тревожа за теб. Живееш сама, а аз работя до късно. Ива е на училище цял ден. Ако ти стане лошо? Ако паднеш? – Мария избягваше погледа ми.

– Аз съм на 68, не на 98! – отвърнах. – Купих този апартамент, за да съм близо до вас. Не за да ме затворите някъде!

Ива ме прегърна. – Бабо, аз не искам да ходиш никъде.

Седнах тежко на дивана. Спомените ме заляха – как работех като учителка по литература в малкото училище на село, как водех Мария за ръка през калните улици, как се смеехме трите поколения жени на двора под ореха…

– Мамо, не искам да те обидя – прошепна Мария. – Просто… всички около мен пращат родителите си в домове. Там има лекари, грижа…

– А любов? Има ли любов там? – попитах тихо.

Мария замълча.

– Помниш ли баба ти Станка? Как я гледахме до последно у дома? Как пееше народни песни вечер и ни разказваше приказки? Ти беше малка, но помниш ли?

– Помня… – очите й се насълзиха.

– Не искам да съм бреме. Но не искам и да съм сама сред непознати хора. Тук имам спомени, имам вас…

Ива ме хвана за ръката. – Бабо, ще ти помагам! Ще ти нося вода, ще ти чета книжки…

Усмихнах се през сълзи.

– Мамо, просто се страхувам – призна Мария. – Всичко е толкова несигурно. Работя на две места, едва свързваме двата края. Понякога си мисля, че ако нещо стане с теб… няма да си го простя.

– Знам, че ти е трудно – казах меко. – Но аз не искам да умирам бавно сред чужди хора. Искам да чувам гласа на внучката си, да усещам мириса на домашна баница…

Мария въздъхна тежко.

– Добре. Ще опитаме друго. Ще намерим жена да ти помага няколко пъти седмично. Ще идва да чисти, да готви…

– Само ако е от нашето село! – пошегувах се през сълзи.

Трите се разсмяхме през сълзи.

Вечерта останах сама. Гледах през прозореца към светлините на града и си мислех: кога остарях толкова? Кога станах тема за обсъждане? В България старостта е като сянка – всички я виждат, но никой не говори за нея открито. Децата ни са уморени, животът ги мачка. А ние? Ние сме между спомените и страха от самотата.

На другия ден дойде съседката Пенка от третия етаж.

– Чух ги вчера… Не се тревожи, Каролина! И моите деца така говорят понякога. Всички ги е страх.

– А теб не те ли е страх?

– Страх ме е от самотата повече от всичко – призна тя.

Замислих се колко много баби като мен има в този блок. Всяка с различна история, но със същия страх в очите.

След седмица Мария доведе една жена от нашето село – леля Сийка. Започна да идва два пъти седмично. Готвеше ми любимите манджи от детството, разказваше ми клюки от селото.

Но вечерите пак бяха дълги и тихи. Понякога звънях на Мария само за да чуя гласа й. Понякога плачех без причина.

Една вечер Ива дойде сама.

– Бабо, може ли да спя при теб?

– Разбира се! – сърцето ми подскочи от радост.

Легнахме двете на дивана и тя ме попита:

– Бабо, защо хората остаряват?

– За да могат да разказват истории – отвърнах.

Тя се усмихна и заспа в прегръдките ми.

Сега седя тук и пиша тези редове. Чудя се: Кога решаваме, че родителите ни са излишни? Кога забравяме колко много значат спомените и топлината на дома? Може ли една баба да бъде щастлива само със спомени?