„Ти не си оттук, нали?” – Един ден, който преобърна живота ми завинаги

– Госпожице, събудете се! – гласът на стюардесата беше остър, почти отчаян. Отворих очи, а сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо. Самолетът се клатеше, а по лицата на хората се четеше ужас. В този момент по уредбата прозвуча гласът на капитана: – Има ли някой на борда, който може да пилотира самолета? Моля, обадете се незабавно!

В този миг времето спря. Всичко, което бях преживяла, се завъртя като филм пред очите ми. Казвам се Елица Георгиева, на 29 години съм, родена съм в Пловдив, но от години живея в София. Винаги съм се чувствала чужда – в собствения си дом, сред приятелите си, дори в собствената си кожа. Майка ми, Мария, никога не прие избора ми да уча авиационно инженерство. „Това не е за момичета, Ели!“, повтаряше тя, докато баща ми, Иван, мълчаливо гледаше през прозореца, сякаш не съществувам.

– Ти не си оттук, нали? – беше ми казал веднъж съседът ни бай Кольо, когато ме видя с учебниците по физика. – Момиче като теб трябва да мисли за семейство, не за самолети!

Тези думи ме боляха повече, отколкото исках да призная. Винаги съм била различна – не се вписвах в малкия ни квартал, не се вписвах и в семейството си. Майка ми настояваше да се омъжа за „свестен българин“, да работя като учителка или счетоводителка. Но аз мечтаех за небе, за свобода, за нещо повече от това, което животът в Пловдив можеше да ми даде.

Когато получих стипендия за авиационно инженерство в София, майка ми не говори с мен три месеца. Баща ми само ми подаде една стара снимка на дядо ми, който някога е бил пилот във ВВС. „Може би си повече като него, отколкото си мислиш“, каза тихо. Това беше единственият път, когато почувствах, че някой от семейството ми ме разбира.

Сега, в този разтърсващ самолет, всички тези спомени ме връхлетяха. Погледнах през прозореца – облаците се движеха бързо, а крилото на самолета вибрираше опасно. Стюардесата отново се наведе към мен:

– Моля ви, ако имате някакъв опит, трябва да ни помогнете! Капитанът е припаднал, а вторият пилот не може да управлява!

Ръцете ми трепереха. Не бях пилот, но познавах системите на самолета по-добре от всеки друг на борда. Прекарах години в симулатори, в лаборатории, в безсънни нощи над чертежи и схеми. Но никога не бях мислила, че ще се наложи да приложа знанията си в реална ситуация.

– Аз… аз съм авиационен инженер – казах тихо, а гласът ми се изгуби в шума на паникьосаните пътници.

– Моля ви, елате! – стюардесата ме хвана за ръката и ме поведе към пилотската кабина.

Влязох вътре и видях капитана, паднал на пода, а вторият пилот с разширени от страх очи. – Не мога да го направя сама! – прошепна тя. – Моля те, помогни ми!

В този момент си спомних думите на майка ми: „Това не е за момичета“. Почувствах гняв, болка, но и неочаквана сила. Преглътнах страха си и седнах на мястото на капитана. Ръцете ми се движеха автоматично – проверих уредите, свързах се с контролната кула, започнах да следвам процедурите, които знаех наизуст.

– София, тук е полет 213. Капитанът е в безсъзнание, вторият пилот не може да управлява. Аз съм Елица Георгиева, авиационен инженер. Моля за инструкции! – гласът ми беше по-уверен, отколкото се чувствах.

Отговориха ми веднага. – Елица, чухме за теб. Ще те напътстваме стъпка по стъпка. Дишай дълбоко, всичко ще бъде наред.

В следващите минути – които ми се сториха като часове – следвах всяка инструкция. Вторият пилот се опитваше да ми помага, но ръцете ѝ трепереха повече от моите. Пътниците отзад бяха в паника, някой се молеше, друг плачеше. Аз обаче се фокусирах само върху уредите, върху гласа от контролната кула, върху мисълта, че трябва да оцелеем.

Когато най-накрая колесата докоснаха пистата на летище София, избухнаха аплодисменти. Аз обаче не чувах нищо – всичко беше като в мъгла. Слязох от самолета, а стюардесата ме прегърна през сълзи:

– Ти ни спаси живота! – каза тя. – Никога няма да забравя това.

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми. Гласът ѝ беше разтреперан:

– Ели… чух по новините… Ти ли беше тази, която приземи самолета?

– Да, мамо – казах тихо. – Аз бях.

Настъпи дълга пауза. После чух нещо, което никога не бях чувала от нея:

– Гордея се с теб, дъще.

Сълзите ми потекоха, но този път не от болка, а от облекчение. За първи път в живота си се почувствах приета – не само от майка ми, а и от самата себе си.

Сега, когато се връщам към този ден, си задавам един въпрос: Колко често позволяваме на предразсъдъците и страховете на другите да определят кои сме? А вие, бихте ли имали смелостта да се изправите срещу тях, ако животът ви постави на изпитание?