Моята внучка изчезва в сянката на брат си – изповедта на една баба, която трябваше да избере между децата на дъщеря си

– Яна, прибери си играчките, Петър ще си играе тук! – гласът на дъщеря ми Мария проряза тишината в хола, докато малката ми внучка стоеше с наведена глава до кутията с кукли. Петър, едва на пет, вече се беше разположил на пода с новия си камион, който Мария му беше купила предния ден. Яна, на осем, само стисна устни и започна да събира куклите си, без да каже дума. Сърцето ми се сви – това не беше първият път, в който виждах как Яна отстъпва място на брат си, а Мария дори не забелязваше болката в очите ѝ.

Винаги съм се гордяла с Мария – умна, амбициозна, силна жена. Но откакто се роди Петър, нещо се промени. Всяка нейна дума, всяко действие беше насочено към него. Яна сякаш стана невидима. Опитах се да говоря с Мария. Една вечер, докато децата спяха, седнах до нея на кухненската маса.

– Мария, виждаш ли как Яна се чувства? Тя е тъжна, отдръпната. Не мислиш ли, че ѝ трябва повече внимание?

Мария ме погледна с онзи поглед, който познавах от детството ѝ – твърд, непреклонен.

– Мамо, не се меси. Яна е голяма, ще разбере. Петър е още малък, има нужда от мен.

– Но и Яна има нужда от теб! – настоях аз, усещайки как гласът ми трепери.

– Не искам да обсъждам това. Моля те, не се намесвай в начина, по който възпитавам децата си.

Тази стена между нас се издигна още по-високо. Оттогава започнах да наблюдавам още по-внимателно. Яна ставаше все по-затворена. Виждах я как стои сама в стаята си, рисува или чете, докато Петър тичаше из къщата, а Мария го следваше с усмивка и го обсипваше с внимание. На рождения ден на Яна Мария забрави да купи тортата, а на този на Петър организира голямо парти с балони и подаръци. Яна не каза нищо, само се усмихна тъжно и духна свещичката на малкото парче кекс, което ѝ дадох.

Една вечер, докато Яна си лягаше, я чух да плаче тихо. Влязох в стаята ѝ и я прегърнах.

– Бабо, защо мама не ме обича като Петър? – прошепна тя, а сълзите ѝ намокриха рамото ми.

– О, мило мое дете, мама те обича, просто понякога възрастните забравят как да го покажат – опитах се да я утеша, но думите ми прозвучаха кухо дори в собствените ми уши.

Започнах да прекарвам повече време с Яна. Водех я на разходки, учех я да плете, разказвах ѝ приказки. Тя се усмихваше повече, но щом се върнеше у дома, отново се затваряше в себе си. Мария не забелязваше нищо. Веднъж, когато предложих да взема Яна за уикенда, Мария само вдигна рамене:

– Ако искаш, вземи я. Петър има тренировка по футбол, ще ми е по-лесно без нея.

Тези думи ме пронизаха. Яна чу разговора ни и очите ѝ светнаха за миг, но после отново угаснаха. През уикенда я заведох на кино, после на сладкарница. За първи път от месеци я видях да се смее истински. На връщане към дома тя ме хвана за ръка:

– Бабо, може ли да живея при теб?

Спрях се на улицата, сърцето ми заби лудо. Не знаех какво да кажа. Как да ѝ обясня, че не мога просто да я взема, че това ще разбие семейството?

В следващите дни не можех да спя. Виждах Яна пред очите си – тъжна, самотна, забравена. Виждах и Мария – уморена, раздразнена, но все така вкопчена в Петър. Опитах се пак да говоря с нея.

– Мария, Яна страда. Моля те, обърни ѝ внимание. Тя е твоя дъщеря!

– Мамо, престани! Не разбираш! Петър има нужда от мен, той е по-чувствителен. Яна е силна, ще се справи. Винаги си била на нейна страна!

– Не е вярно! Просто не искам да изгубиш детето си!

– Ако толкова искаш, вземи я при себе си! – изкрещя Мария и излезе от стаята, тръшвайки вратата.

Стоях в тъмната кухня, стиснала чашата си, и се чудех как стигнахме дотук. Как дъщеря ми, която някога беше най-нежното дете, сега може да бъде толкова жестока към собствената си дъщеря? Какво се обърка в живота ѝ? Дали аз съм виновна, че не я научих да обича еднакво?

На следващата сутрин Яна дойде при мен с малка раничка.

– Бабо, може ли да остана при теб? Моля те, не искам да се връщам у дома.

Погледнах я – очите ѝ бяха пълни със страх и надежда. Прегърнах я силно. Знаех, че ако я върна, ще я предам. Но ако я задържа, ще разбия сърцето на Мария и ще разруша семейството им. Как да избера между дъщеря си и внучката си?

Вечерта Мария дойде да вземе Яна. Седнахме трите на масата. Яна не каза нищо, само стискаше ръката ми. Мария изглеждаше уморена, но решителна.

– Мамо, не мога повече. Ако искаш, гледай Яна. Аз не мога да ѝ дам това, от което има нужда.

– Мария, това не е решение. Ти си ѝ майка. Тя има нужда от теб, не само от мен.

– Не мога. Не съм като теб. Не мога да обичам и двете деца еднакво. Петър е всичко за мен.

Яна се разплака. Прегърнах я и я заведох в стаята ѝ. Останахме дълго прегърнати, докато тя не заспа.

Сега стоя в тъмната си стая и се чудя – направих ли правилния избор? Можех ли да спася и двете? Или винаги някой трябва да остане в сянка, за да блести другият? Кажете ми, вие какво бихте направили на мое място?