Тайната на старата сребърна кутия

— Не пипай тази кутия, Мария! — гласът на майка ми още звучи в ушите ми, макар че вече я няма. Стоя пред стария бюфет в хола, където сребърната кутия е притисната между пожълтели готварски книги и тетрадки с рецепти. Пръстите ми треперят, докато я вадя. Мирише на прах и на нещо познато — на детството ми, на неделните следобеди, когато майка месеше баница, а аз се въртях около нея с хиляди въпроси.

След погребението ѝ минаха месеци, в които не можех да вляза в този дом без да се разплача. Баща ми се затвори в себе си, а брат ми Георги избяга в София, сякаш ако е далеч, болката ще го подмине. Аз останах тук, в Пловдив, сама с призраците на миналото. Но днес, нещо ме накара да се върна. Може би нуждата от отговори, може би просто копнежът да чуя гласа ѝ още веднъж.

Кутията е тежка, с изящни гравюри по капака — рози и лози, като тези, които майка садеше всяка пролет в градината. Отварям я бавно, сякаш се страхувам, че ще изскочи нещо живо. Вътре — купчина писма, вързани с избеляла панделка, и една снимка. На снимката — майка ми, млада, усмихната, до непознат мъж. Не е баща ми. Сърцето ми се свива.

Развързвам писмата. Първото е от 1985 година. Почеркът е неин, но обръщението е: „Скъпи Иван“. Чета, а думите се забиват в мен като нож: „Мисля за теб всяка вечер. Не мога да кажа истината на Никола. Ако разбере, ще ме напусне. А детето… то заслужава да има баща.“

Сядам на пода, писмата се разпиляват около мен. Всяко следващо разкрива още парченце от пъзела. Майка ми е имала връзка с друг мъж преди да се омъжи за баща ми. А аз… аз съм детето, за което пише. В едно от писмата пише: „Мария прилича на теб, Иван. Очите ѝ са твоите.“

Светът ми се срива. Всичко, което съм знаела за себе си, за семейството си, се оказва лъжа. Спомням си как баща ми винаги ме гледаше с особена тъга, как майка ми понякога се разплакваше без причина. Дали са ме обичали по-малко? Или са се опитвали да ме предпазят?

В този момент вратата се отваря. Георги стои на прага, с куфар в ръка.
— Какво правиш тук? — пита той, гласът му е пресипнал.
— Намерих писмата на мама — казвам тихо. — Знаел ли си?
Той се приближава, поглежда снимката и въздиша дълбоко.
— Подозирах. Винаги съм усещал, че нещо не е наред. Но не исках да питам. Мислех, че ако не знам, няма да боли.

Седим на пода, заобиколени от миналото. Георги ме прегръща, а аз плача. За майка, която е носила тази тежест сама. За баща, който може би е знаел, но е избрал да прости. За себе си — защото не знам коя съм вече.

На следващия ден отивам на гроба на майка ми. Нося ѝ рози, както всяка година. Сядам до плочата и шепна:
— Защо, мамо? Защо не ми каза?
Вятърът разнася думите ми, а аз усещам, че тя е тук, до мен. Винаги е била. Може би любовта не се измерва с кръвта, а с грижата, с прошката, с това, че си останала, въпреки всичко.

Връщам се у дома и намирам баща ми в градината. Седи на пейката, гледа розите.
— Тя те обичаше, Мария — казва той, без да ме поглежда. — И аз те обичам. Не ми трябва друго.
Плача, но този път сълзите са различни. В тях има болка, но и облекчение. Истината боли, но освобождава.

Сега, когато знам всичко, се питам: Ако майка ми беше жива, щях ли да ѝ простя? Щях ли да имам смелостта да я попитам за истината? А вие, бихте ли простили такава тайна?