Забранената помощ: Когато съпругът ми не позволи майка ми да бъде до мен след раждането на дъщеря ни

– Не искам майка ти повече да прекрачва прага на този дом! – гласът на Стефан отекна в коридора, докато държах на ръце новородената ни дъщеря, Виктория. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми се сви – не от умората, не от болката след раждането, а от усещането, че светът ми се разпада. Майка ми стоеше на прага, с очи пълни със сълзи, и не смееше да ме прегърне. – Елице, ако имаш нужда от нещо… – прошепна тя, но Стефан я прекъсна: – Тръгвай си! Тук вече не си желана!

Вратата се затвори с трясък, а аз останах сама в хола, с бебето, което плачеше, и с тишината, която ме задушаваше. Не знаех какво да правя. Не знаех как да се справя. Стефан се върна в стаята, хвърли ми един поглед и каза: – Ще се справиш. Всички жени се справят. Не ти трябва майка ти. Трябва да си силна.

Но аз не се чувствах силна. Чувствах се малка, изгубена и ужасена. Виктория плачеше нощем, а аз не знаех как да я успокоя. Гърдите ме боляха, не можех да кърмя, а Стефан се прибираше късно, ядосан, че не съм сготвила или че апартаментът не е подреден. Всяка вечер се затварях в банята и плачех безшумно, за да не го ядосам още повече. Майка ми звънеше по телефона, но Стефан ми го взимаше, когато беше вкъщи. – Не ти трябва тя. Аз съм ти достатъчен – повтаряше той, но в гласа му нямаше топлина, а само контрол.

Една вечер, когато Виктория имаше температура, се опитах да се обадя на майка ми. Стефан ме хвана за ръката и изсъска: – Не си посмяла да я викаш! Ще се оправим сами. Не искам да се меси в нашето семейство. – Но тя е майка ми! – извиках аз, за първи път от месеци. – Имам нужда от нея! – Имаш мен. Това трябва да ти стига. – очите му бяха студени като лед.

В следващите дни започнах да се затварям в себе си. Не излизах навън, не говорех с никого. Съседката, леля Мария, веднъж ме срещна на стълбите и ме попита: – Елице, добре ли си? Изглеждаш бледа. – Добре съм, всичко е наред – излъгах, защото не можех да кажа истината. Истината беше, че се чувствах като в капан, че се страхувах да поискам помощ, че се срамувах от собствената си слабост.

Една нощ, когато Виктория не спираше да плаче, а аз вече не можех да стоя на краката си, се срутих на пода в кухнята. Сълзите ми се стичаха по бузите, а в главата ми ехтеше гласът на майка ми: „Елице, винаги ще бъда до теб, когато имаш нужда.“ Но тя не беше тук. Стефан спеше в другата стая, а аз се чувствах по-сама от всякога.

На следващата сутрин, когато Стефан отиде на работа, се осмелих да се обадя на майка ми. Гласът ѝ беше топъл, но тревожен: – Елице, как си? – Мамо, не издържам повече – прошепнах. – Страх ме е. Не знам какво да правя. – Ще дойда веднага – каза тя, но аз я спрях. – Не идвай. Стефан ще се ядоса. Не искам да има скандал. – Елице, ти си ми дете. Не мога да те оставя така. – Но аз вече не знаех какво е правилно и какво не. Бях изгубила себе си.

Дните се нижеха един след друг, а аз ставах все по-уморена, все по-отчаяна. Стефан не забелязваше. За него всичко беше въпрос на дисциплина и ред. – Жените в България винаги са се справяли сами – казваше той. – Не смееш да се оплакваш. Не си първата, няма да си и последната. Но аз не исках да съм поредната жена, която страда в мълчание. Исках да бъда майка за Виктория, исках да бъда дъщеря за майка си, исках да бъда себе си.

Една вечер, когато Стефан се прибра и видя, че не съм сготвила, избухна: – Какво правиш по цял ден? Само едно бебе гледаш! Майка ти те е разглезила! – Не съм разглезена – отвърнах тихо. – Просто съм уморена. – Уморена? От какво? – викна той. – От това, че не ти позволявам да се държиш като дете ли? – Не, уморена съм от това, че не ми даваш да бъда с майка си. – Тя не е част от нашето семейство! – изкрещя той. – Ти си моя жена, а не нейна дъщеря!

Тогава не издържах. Взех Виктория на ръце, излязох на балкона и се разплаках. Гледах светлините на София и се чудех дали някоя друга жена в този град се чувства толкова сама, колкото аз. Дали някоя друга майка е принудена да избира между съпруга си и майка си? Дали някой ще ме разбере, ако разкажа истината?

На следващия ден събрах смелост и отидох при личната си лекарка. Разказах ѝ всичко – за самотата, за страха, за забраната. Тя ме изслуша внимателно и каза: – Елице, ти имаш право на подкрепа. Не си сама. Има жени като теб. Не позволявай на никого да те изолира. – Но как да го направя? – попитах аз. – Как да се боря, когато нямам сили?

Върнах се вкъщи с нова надежда, но и с нов страх. Стефан усети, че нещо се е променило. – Къде беше? – попита подозрително. – На лекар – отвърнах. – Защо? – Защото не се чувствам добре. – Ти си добре. Просто си внушаваш. – Не, не съм добре. Искам майка ми да бъде до мен. – Не! – изкрещя той. – Ако я доведеш, аз си тръгвам!

Тогава разбрах, че трябва да избера. Да избера себе си, да избера дъщеря си, да избера майка си. Вечерта, когато Виктория заспа, се обадих на майка ми и ѝ казах: – Мамо, имам нужда от теб. Моля те, ела. – Идвам веднага, дете мое – отвърна тя.

Когато Стефан се прибра и видя майка ми у дома, избухна скандал. Виковете му изпълниха апартамента, но този път не се уплаших. За първи път от месеци се почувствах силна. Майка ми ме прегърна, а аз ѝ прошепнах: – Благодаря ти, че не ме остави.

Сега, когато пиша тези редове, Виктория спи спокойно до мен, а майка ми е в съседната стая. Стефан си тръгна, но аз вече не се страхувам. Знам, че не съм сама. Знам, че имам право на подкрепа и любов. Но понякога се питам: Колко още жени като мен страдат в мълчание? Колко още ще търпим, преди да поискаме помощ? Може би е време да говорим за това. Какво мислите вие?