Между масата и достойнството: Историята на една българска снаха, която каза „стига“

— Елица, пак ли си забравила да сложиш лъжиците отдясно? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях до масата, ръцете ми трепереха, а в стомаха ми се надигаше вълна от срам и гняв. Бях подготвила всичко — салатата, печеното, дори любимата ѝ баница с праз и сирене. Но, както винаги, нещо не беше наред. Погледнах към Димитър, мъжът ми, с надежда да ме защити, но той само сведе очи към чинията си и замълча.

— Мамо, не е толкова важно… — опита се да каже, но Мария го прекъсна:

— В нашата къща има ред! Ако не можеш да го спазваш, Елица, по-добре да не се захващаш изобщо!

Сърцето ми се сви. Бях израснала в малко село край Велико Търново, където майка ми ме учеше, че уважението се печели, а не се изисква. Но тук, в този апартамент в София, всяка моя стъпка беше под лупа. Откакто се омъжих за Димитър, животът ми се превърна в поредица от изпити, които винаги не успявах да взема.

След вечерята, докато миех чиниите, чух как Мария шепне на съпруга ми в хола:

— Не знам какво си намерил в нея. Не е като нашите хора. Не уважава традициите, не умее да се държи. Срамота.

Димитър не каза нищо. Тогава разбрах, че съм сама в тази битка. Вечерта, когато се прибрахме у дома, се опитах да говоря с него:

— Дими, защо не ме защити? Защо винаги трябва да се чувствам като натрапница?

Той въздъхна тежко:

— Ели, това са родителите ми. Така са свикнали. Ако искаме да сме заедно, трябва да се разбираме с тях. Не мога да ги променя.

— А мен можеш ли да промениш? — попитах тихо, но той само замълча.

Минаха дни, после седмици. Започнах да отказвам поканите за семейни вечери. Измислях си оправдания — работа, главоболие, умора. Димитър ставаше все по-напрегнат. Веднъж, когато се прибра късно, хвърли ключовете на масата и каза:

— Майка ми пита защо не идваш. Всички говорят. Излагаш ме пред семейството. Или ще дойдеш с мен следващия път, или…

Погледнах го. В очите му нямаше разбиране, само умора и раздразнение. Усетих как нещо в мен се чупи.

— Или какво, Дими? Ще избереш тях пред мен?

Той не отговори. Само излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина не съм достатъчно добра. Може би не умея да бъда „правилната“ снаха. Но после си спомних думите на майка ми: „Достойнството ти е най-ценното, което имаш. Не го давай заради никого.“

Една вечер, докато седях сама на балкона, телефонът ми звънна. Беше баща ми.

— Как си, Ели? — попита той с онзи топъл, загрижен глас.

— Трудно ми е, тате. Чувствам се чужда в собствения си живот.

— Не забравяй коя си. Не позволявай на никого да те смачка. Ако Димитър те обича, ще застане до теб. Ако не — ще намериш сили да продължиш.

Сълзите ми потекоха. Тази нощ взех решение.

На следващата семейна вечеря, когато Мария отново започна с критиките, този път не замълчах.

— Госпожо Мария, уважавам ви, но и аз заслужавам уважение. Не съм дошла тук, за да бъда унижавана. Ако не мога да бъда себе си, по-добре да не идвам повече.

В стаята настъпи тишина. Димитър ме гледаше с изненада, а свекърва ми пребледня.

— Как смееш да ми говориш така? — изсъска тя.

— Смея, защото съм човек. И защото обичам сина ви, но не мога да жертвам себе си заради вашите очаквания.

Димитър се намеси:

— Мамо, стига. Елица е права. Време е да спрем с тези глупости.

Мария се разплака, а свекър ми, Георги, само поклати глава:

— Вие, младите, все искате всичко наготово…

Излязох от апартамента с усещането, че съм загубила и спечелила едновременно. Димитър ме настигна на стълбите.

— Ели, не знам какво да кажа. Може би трябваше по-рано да те защитя. Просто… не исках да нараня никого.

— А мен нарани ли ме, Дими? — попитах го. — Защото аз вече не мога да бъда онази, която се страхува да диша.

Той ме прегърна. Не знам какво ще стане с нас. Може би ще се научим да се защитаваме един друг. Може би ще се разделим. Но знам, че вече няма да позволя на никого да ми отнеме достойнството.

Понякога се питам — колко от нас живеят между масата и достойнството си? Колко още ще търпим, преди да кажем „стига“? Ще се радвам да чуя вашите истории — нека не мълчим повече.