Среща на касата: Денят, в който я видях отново

– Господине, ще плащате ли с карта или в брой? – гласът на касиерката ме изтръгна от унеса ми. Бях се загледал в нея – в жената на опашката зад мен. Беше Ирина. Бившата ми съпруга. Не я бях виждал от две години, откакто подписахме онези хладни документи в нотариалната кантора на улица „Граф Игнатиев“. Сега стоеше там, с кошница, пълна с плодове, усмихната, с нова прическа и онзи блясък в очите, който някога беше само за мен.

Ръцете ми трепереха, докато подавах картата. Чух как тя се засмя на нещо, което каза мъжът до нея – висок, с побеляла коса, вероятно новият ѝ приятел. Сърцето ми се сви. Спомних си първите ни години заедно – как се смеехме на глупави шеги, как се карахме за това кой ще измие чиниите, как се прегръщахме в малката кухня на панелката ни в „Младост“.

– Здравей, Даниеле – гласът ѝ беше топъл, но някак чужд. – Не очаквах да те видя тук.

– И аз… – едва успях да изрека. – Как си?

– Добре съм. – Усмихна се леко, а очите ѝ се спряха на лицето ми, сякаш търсеше нещо познато. – Това е Петър. – Кимна към мъжа до нея. – Петър, това е Даниел.

– Приятно ми е – каза той и ми подаде ръка. Стиснах я, усещайки как ревността ме пронизва като нож. Петър изглеждаше спокоен, уверен, от онези мъже, които не се притесняват от миналото на жената до себе си.

– Как е Мария? – попита Ирина, имайки предвид дъщеря ни.

– Добре е. Взе изпитите по математика, гордея се с нея. – Гласът ми потрепери. Спомних си как преди години се карахме заради нея – кой да я вземе от училище, кой да ѝ помага с домашните. Тогава ми се струваше, че тези дребни битки са края на света. Сега ми липсваха.

– Радвам се да го чуя. – Ирина се усмихна, но в очите ѝ проблесна тъга. – Ще ѝ се обадя тези дни.

– Ще се зарадва.

Настъпи неловко мълчание. Петър се огледа, сякаш търсеше нещо по рафтовете, а аз се опитвах да намеря думи. Ирина изглеждаше щастлива, спокойна, сякаш беше оставила всичко зад гърба си. А аз? Аз още живеех в миналото, в онези вечери, когато се прибирах късно от работа и тя ме чакаше с топла супа и уморена усмивка.

– Даниеле, трябва да тръгваме – каза тя тихо. – Радвам се, че те видях.

– И аз… – отговорих, но думите заседнаха в гърлото ми. Гледах как се отдалечават, ръка за ръка, и усещах как нещо в мен се чупи. Излязох от магазина, без да помня как съм стигнал до колата. Седнах зад волана и се загледах в празното пространство пред себе си.

В главата ми се завъртяха спомени – първата ни среща на студентската скамейка в Софийския, първата ни квартира в „Люлин“, първият ни скандал заради парите, първият ни смях, когато Мария каза „тате“.

Кога всичко се обърка? Кога започнахме да се караме за глупости, да се обвиняваме един друг за неуспехите си? Спомних си онази вечер, когато се прибрах пиян от фирменото парти, а тя плачеше в кухнята. „Не мога повече, Даниеле. Не искам Мария да расте в този ад.“ Тогава ѝ казах, че преувеличава, че всичко ще се оправи. Но не се оправи. Станахме като двама непознати, които делят един апартамент и едно дете.

След развода се опитах да започна на чисто. Записах се на фитнес, излизах с приятели, дори имах няколко кратки връзки. Но никоя жена не можеше да запълни празнотата, която Ирина беше оставила. Всяка сутрин се будех сам в леглото и се чудех дали тя също мисли за мен. Дали си спомня за онези вечери, когато гледахме стари български филми и се смеехме на глупавите реплики на Тодор Колев.

Майка ми често ми казваше: „Даниеле, животът е кратък, не го пропилявай в съжаления.“ Но как да не съжалявам, когато виждам какво съм изгубил? Когато виждам Ирина щастлива с друг, а аз още се боря със сенките на миналото?

Вечерта, когато Мария се прибра, я попитах:

– Мамо ти се обади ли ти скоро?

– Да, тате, каза, че ще ме вземе уикенда. Ще ходим на кино с Петър.

– Харесваш ли го?

– Да, добър е. Но не е като теб. – Усмихна се и ме прегърна. – Обичам те, тате.

Сълзите напълниха очите ми. Прегърнах я силно, усещайки, че поне нещо от миналото ми е останало – любовта на дъщеря ми.

Седнах на балкона с чаша ракия и се загледах в светлините на града. Чувах смеха на Мария от стаята ѝ, а в съзнанието ми още звучеше гласът на Ирина. Мислех си за всички пропуснати възможности, за всички думи, които не казах, за всички прошки, които не поисках.

Може би някой ден ще намеря сили да ѝ кажа колко съжалявам. Може би някой ден ще мога да продължа напред. Но тази вечер, в тишината на панелката, се питам: Кога разбрах, че съм изгубил най-важното? И дали някога е твърде късно да поискаш прошка?