Седях сгушена на стълбището между третия и четвъртия етаж на стария панелен блок, усещаща как снегът от ботушите ми се топи върху прашния цимент, а в гърдите ми ръмжи тиха ярост. Мама плака цяла нощ, татко пак не се прибра и аз знаех, че след разговора, който подслушах зад вратата, нищо няма да е същото – нито домът, нито надеждата ми за спокойствие, нито чувството ми за справедливост. Започна се с една невинна лъжа, а сега ми се струва, че целият ми живот е бил построен върху подвижни пясъци, където всяко движение заплашва да потопи всичко до основи.