В един миг светът ми се преобърна, когато синът ми ми съобщи, че ще се жени за жена с три деца, по-възрастна от него с десет години. Боря се с предразсъдъците си, страховете си и любовта към детето си. Историята ми е за сблъсъка между майчината обич и страха от неизвестното.
От първия миг, в който чух намеренията на зет ми, сърцето ми се сви от тревога. Дъщеря ми Мария е бременна с второто си дете, а съпругът ѝ Георги настоява новата къща да бъде прехвърлена на името на майка му. Тази история е за семейните конфликти, недоверието и борбата за сигурността на най-близките.
Казвам се Емилия и съм на 38 години. Омъжена съм за Николай, но синът ми от първия ми брак, Виктор, не беше приет от свекърва ми. Това разкъса семейството ни и ме изправи пред избори, които никоя майка не би трябвало да прави.
Един телефонен разговор с дъщеря ми, Мария, преобърна целия ми свят. Мислех, че най-сетне ще намеря спокойствие с мъжа ми, но семейните очаквания и вината отново разтърсиха живота ми. Сега се чудя – егоизъм ли е, ако на стари години най-после помисля за себе си, докато децата ми страдат?
Когато дъщеря ми Мария ме убеди да се преместя при нея и семейството ѝ, вярвах, че ще намеря топлина и спокойствие. Вместо това се сблъсках с отчуждение, самота и усещането, че съм излишна в собствения си дом. Сега се чудя дали наистина е по-добре да бъдеш с близките си на всяка цена или понякога самотата е по-малкото зло.
Тази нощ, докато стоях в студения коридор с двете си деца, сърцето ми се късаше от страх и отчаяние. След години психически и физически тормоз от страна на съпруга ми, най-накрая намерих сили да избягам, но се оказах сама в град, където хората предпочитат да не виждат чуждата болка. Сега се питам – има ли място за нас тук, сред тези, които обръщат глава?
Всичко започна с едно писмо от майка ми, с която не бях говорила от години. Бях принудена да се изправя срещу миналото си и да взема решение, което разкъса сърцето ми. Дали децата сме само длъжници на родителите си или имаме право на собствен живот?
В рамките на една година станах майка на три деца – всяко родено в различен месец, а аз бях напълно сама. Разказвам за ежедневието на самотна майка в България, бореща се с осъждането на семейството и липсата на подкрепа. Това е история за страх, любов и сила, за която не подозирах.
Това е моята история – на една софийска майка, която след години на търпение и болка реши да напусне съпруга си заради неговата изневяра и насилие. Най-голямата ми рана не беше краят на брака, а това, че децата ми се обърнаха срещу мен и ме обвиниха за всичко. Сега, години по-късно, още търся път към тях и се питам: може ли една майка да си върне доверието на децата си, когато те виждат в нея виновника за разбитото семейство?
В неделя, на обяд у свекърите, станах свидетел на унижението на децата ми от страна на роднините. Мъжът ми не ме подкрепи, а аз трябваше да избера между мира в семейството и достойнството на децата си. Сега се питам дали постъпих правилно, като се отдръпнах от близките ни.
В тази история разказвам за най-болезнения момент в живота си – когато майка ми предпочете да се съобрази с мнението на съседите, вместо да ми помогне. Винаги съм се чувствала невидима и неразбрана, защото за нея думите на другите бяха по-важни от моите чувства. Тази случка промени завинаги отношенията ни и ме накара да се замисля колко често в България чуждото мнение управлява живота ни.
От първия ден на живота на дъщеря ми, Зорница, исках да ѝ дам всичко най-добро. Но когато започнах да я обличам с маркови дрехи, а аз самата ходех с евтини дрехи от пазара, срещнах неочаквано много осъждане и неразбиране – дори от най-близките си хора. Сега се питам: къде е границата между любовта към детето и мнението на обществото?
