Всяка моя сутрин започваше с тиха молитва и глътка страх в гърлото – защото знаех, че когато Илиян стане, ще отвори отново чекмеджето с мечтите си и ще търси себе си, а аз ще отворя портфейла си, за да платя сметките. Споделям своята битка – страхът да не се изгубя в чуждите желания, болката от несподеленото и надеждата, която ми носеше само и единствено вярата. През четири дълги години бракът ми беше полето, на което губех, докато търсех смисъла да остана; днес търся вашите мисли – може ли една жена наистина да остане цяла, когато всичко се руши?