Синът ми все още иска пари – къде сбърках като майка?

– Мамо, пак ми трябват пари. – Гласът на Петър прозвуча в слушалката, докато аз стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Вече не броя пътите, в които съм чувала тези думи. Сърцето ми се сви, както винаги, когато той ми се обажда не за да ме попита как съм, а за да поиска нещо.

– Колко този път, Петре? – попитах тихо, опитвайки се да не прозвучи като упрек. Знаех, че ако го попитам защо не може сам да се справи, ще затворим телефона с караница. А аз не исках това. Винаги съм искала да съм добра майка, да съм до него, да го подкрепям. Но кога подкрепата се превърна в зависимост?

– Само двеста лева, мамо. Ще ти ги върна, обещавам. – Гласът му беше уморен, почти отчаян. Знаех, че няма да ги върне. Никога не ги връща. Но не можех да му откажа. Винаги си казвах, че този път наистина има нужда, че този път ще се оправи. И всеки път се оказвах в същата ситуация – с празен портфейл и пълно с вина сърце.

Петър е на тридесет и две. Живее сам в малък апартамент под наем в Люлин. Работи тук-там, сменя работи, не се задържа никъде. Казва, че шефовете са гадни, колегите – лицемерни, а животът – несправедлив. Когато беше малък, беше толкова усмихнат, толкова любопитен към света. Винаги искаше да знае всичко, да опита всичко. Аз и баща му, Бог да го прости, правехме всичко за него. Може би прекалено много.

След смъртта на Иван, мъжът ми, останахме сами. Петър беше на шестнайсет. Тогава си обещах, че ще направя всичко, за да не му липсва нищо. Работех на две места, взимах допълнителни смени, само и само да има дрехи, книги, компютър. Не исках да усеща липсата на баща си. Може би там сбърках. Може би трябваше да го науча да се справя сам, а не да му давам всичко наготово.

– Мамо, ще ми ги дадеш ли? – Гласът му ме върна в настоящето. Усетих как сълзите напират в очите ми. Не исках да плача пред него, дори и по телефона.

– Ще ти ги преведа утре, Петре. – прошепнах. – Само внимавай, моля те. Не мога да ти помагам вечно.

– Знам, мамо. Благодаря ти. – И затвори. Без да ме попита как съм, без да каже „Обичам те“. Остави ме сама с мислите ми, с вината, с безсънието.

Сестра ми Мария често ми казва, че сама съм си виновна. – Ти го разглези, Лили! – повтаря тя. – Ако не му даваш, ще се научи да се оправя. Но как да не му дам? Той ми е всичко. След Иван остана само той. Ако не му помогна аз, кой ще му помогне? Но в същото време усещам, че го задушавам с тази помощ. Че не му давам да порасне. Че го държа в някаква детска зависимост, от която и двамата страдаме.

Понякога, когато вечер седя сама в кухнята, си спомням как Петър беше на пет и се прибра с разкъсани колене. Плачеше, а аз го прегърнах, измих раните, сложих лепенка и му дадох шоколад. Тогава вярвах, че мога да го предпазя от всичко. Сега знам, че не мога. Че има болки, които не се лекуват с лепенка и шоколад.

Преди няколко месеца опитах да поговоря с него. Поканих го на вечеря, сготвих любимата му мусака. Седнахме на масата, а аз събрах смелост и казах:

– Петре, трябва да поговорим. Не мога повече да ти давам пари. Трябва да се научиш да се справяш сам. Аз остарявам, вече не мога да работя толкова много. А и ти си вече голям мъж.

Той ме погледна, сякаш съм го предала. – Значи вече не искаш да ми помагаш? – попита с гняв. – След всичко, което преживяхме? Ти си ми майка, длъжна си!

Тези думи ме удариха като шамар. Длъжна съм? Длъжна ли съм да жертвам себе си, спокойствието си, старините си, за да му давам пари, които той харчи за цигари, за излизания, за неща, които не са нужни? Или съм длъжна да го науча да бъде самостоятелен, да се справя с живота?

След тази вечер не си говорихме две седмици. Аз плаках всяка нощ. Чувствах се ужасна майка. Може би наистина съм го разглезила. Може би съм го направила неспособен да се справя сам. Но как да не го обичам? Как да не му помогна, когато го виждам отчаян, когато знам, че няма на кого друг да разчита?

Понякога си мисля, че ако Иван беше жив, всичко щеше да е различно. Той беше строг, но справедлив. Може би щеше да научи Петър на дисциплина, на отговорност. Аз не можах. Аз само давах, давах, давах. И сега, когато нямам повече какво да дам, се чувствам празна.

Съседката ми, леля Гинка, ми каза веднъж: – Лили, децата не са наши, те са на живота. Трябва да ги пуснеш. Иначе ще се удавят в нашата любов. – Може би е права. Но как да го направя? Как да пусна сина си, когато цял живот съм го държала за ръка?

Днес отново му преведох парите. После седнах на леглото и се разплаках. Не знам дали правя добро или зло. Не знам дали го спасявам или го погубвам. Само знам, че го обичам. И че тази любов ме разкъсва.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Щях ли да бъда по-строга, по-взискателна? Или пак щях да давам всичко, само и само да го видя усмихнат? Може ли една майка да обича прекалено много?

Кажете ми, сбърках ли някъде? Вие как бихте постъпили на мое място?