Татко, престани да ми звъниш. Вече нямам време да ти помагам.

– Татко, престани да ми звъниш. Вече нямам време да ти помагам.

Гласът на Петър беше студен и отсечен, сякаш говореше на непознат. Седях на кухненската маса, стиснал телефона така, че кокалчетата ми побеляха. Навън дъждът барабанеше по прозореца, а в мен се надигаше буря, по-силна от всяка друга. Как стигнахме дотук? Кога синът ми се превърна в човек, който не иска да чуе гласа ми?

Петър беше всичко за мен. След като майка му почина от рак, когато той беше едва на десет, аз се заклех, че ще му дам всичко, което мога. Работех по две смени в завода в Пловдив, за да не му липсва нищо – нови маратонки, компютър, уроци по английски. Винаги казвах, че го правя заради него, но сега се чудя дали не съм се опитвал да купя любовта му.

– Татко, разбери, имам си живот. Не мога всеки път да тичам, когато ти потрябва нещо. – Гласът му беше раздразнен, а аз усещах как думите му режат по-дълбоко от всяка рана.

– Петре, не ти се обаждам за пари. Просто исках да чуя гласа ти. – Гласът ми трепереше, но се опитах да го скрия.

– Добре, чуваш ме. Доволен ли си? – Отсреща се чу шум, сякаш затваряше врата. – Трябва да тръгвам. Ще ти звънна, когато имам време.

Телефонът изписука и връзката прекъсна. Останах сам в тишината, която тежеше като олово. Спомних си първия му учебен ден – как стоеше с огромна раница и се оглеждаше за мен в тълпата. Тогава бях неговият герой. Сега бях просто досаден старец, който пречи на живота му.

След смъртта на жена ми, всичко се промени. Петър се затвори в себе си, а аз се опитвах да запълня празнината с подаръци и пари. Когато навърши осемнайсет, му дадох ключовете от апартамента, който бях купил на негово име. Надявах се, че ще остане близо до мен, но той замина за София да учи, а после остана там. Виждахме се все по-рядко. Понякога идваше за празниците, но винаги бързаше да си тръгне.

Преди година почина баща ми и остави малка къща в Родопите. Петър настоя да я продадем и да си разделим парите. Аз не исках – там бяха спомените ми от детството, но той беше непреклонен. „Това е само имот, татко. Пари трябват на всички.“ Продадохме я. Парите му преведох веднага. Оттогава почти не ми се обажда.

Съседката ми, леля Мария, често ме пита защо не отида при него в София. „Може би ще се зарадва, ако му направиш изненада“, казва тя. Но аз знам, че няма да се зарадва. Веднъж, когато му отидох на гости без предупреждение, той ме посрещна на прага с думите: „Татко, не можеш просто да идваш така. Имам си работа, приятели, живот.“

Понякога си мисля, че съм го разглезил. Давах му всичко, което поискат, но не му дадох време, не му дадох себе си. Вечер, когато седя сам в хола, гледам старите снимки – Петър на колелото, Петър с майка си на морето, Петър с мен на риболов. Усмивките му тогава бяха истински. Сега, когато го видя, усмивката му е напрегната, очите му са някъде другаде.

Един ден, докато подреждах старите писма на жена ми, намерих едно, което тя ми беше писала малко преди да почине. „Не забравяй, че Петър има нужда от теб, не от парите ти. Говори с него, слушай го, обичай го.“ Прочетох го десетки пъти. Може би, ако бях послушал съвета й, сега щях да имам син, а не непознат, който ми се обажда само когато има нужда от нещо.

Преди седмица получих писмо от банката – трябваше да подновя застраховката на апартамента, който все още държа на името на Петър. Обадих му се да го попитам какво иска да правим. Той не вдигна. Писах му съобщение. Отговори след два дни: „Татко, прави каквото искаш. Нямам време за това.“

Съседите ме гледат със съжаление. „Петър е добро момче, просто е зает“, казват те. Но аз знам, че не е само това. Веднъж, когато бях болен и лежах в болницата, му се обадих. „Татко, не мога да дойда. Имам важна среща.“ Приятелят ми Георги дойде, донесе ми супа и ме държа за ръката. Петър не се появи.

Понякога се чудя дали да не му напиша писмо, както майка му ми беше писала. Да му кажа всичко, което не съм казал – че го обичам, че ми липсва, че бих дал всичко, за да го видя щастлив. Но се страхувам, че и това писмо ще остане непрочетено.

Веднъж, когато бяхме на риболов, Петър беше на осем. Седяхме мълчаливо край язовира, а той изведнъж каза: „Татко, ти ще си винаги до мен, нали?“ Тогава му обещах, че ще бъда. Сега се питам дали той някога ще бъде до мен.

Вечер, когато загася лампата, си мисля: „Къде сбърках? Можех ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на бащите – да дават, докато не остане нищо за даване?“

А вие как мислите? Може ли една връзка между баща и син да се поправи, когато всичко изглежда изгубено?