Когато обичаш някого, но той принадлежи на цялата си фамилия

„Виктор, колко пъти ще оставяш вечерята да изстива, докато се чудя дали изобщо ще се върнеш тази вечер?“ В гласа ми прозвуча всичко онова, което месеци наред натрупвах в себе си — отчаяние, гняв и тихата болка на нечутия човек. Той вече затваряше вратата след себе си, телефонът в ръката му отвътре светеше с пореден пропуснат разговор от майка му.

— Извинявай, Мария, пак е за радиатора при тях. Мама ще измръзне. Ще се върна бързо, обещавам.

Това негово „бързо“ беше относително — можеше да значи час, а често значеше и цяла нощ. Затворих очи, чувайки стъпките му по стълбите; усетих познатата кухина между нас, сякаш всеки път, когато напускаше, оставяше малко по-малко от сърцето ми в този апартамент.

Това е нашият дом — двустаен панелен апартамент в Люлин, обзаведен старателно от нас двамата. Виктор се грижеше за всяко кранче, за всяка вратичка, за всичко, което може да излезе от строя. За всички, само не и за нашата връзка. Само за мен …

Когато го срещнах, ми хареса лекотата му, способността винаги да е на разположение, да се притече на помощ, да остави всичко, за да помогне — фирмата, в която работеше, колегите, приятелите. А после започнах да разбирам, че това „всичко“ невинаги означаваше само другите, означаваше и мен. Означаваше вечери сами, тишина в леглото, когато протягам ръка и го намирам някъде другаде.

— Човек не избира родата си, Мария! — каза веднъж свекърва ми, когато случайно изпуснах пред нея, че ми е трудно да го деля постоянно. — Виж го, той е добър син! Такива като него рядко се раждат.

Понякога се чудя дали не съм емоционално егоистична. Все пак неговата сестра наистина има нужда да ѝ оправи компютъра, племенницата му трябва да я заведе на лекар, чичо му е самотен, а татко му не може сам на село да се справи с градината през уикенда.

— Ще дойдеш ли с мен този път? — пита ме веднъж Виктор, докато оправяше багажа за село в 6 сутринта.

— Не мога, имам работа. Имам живот. Не мога да го прекарам във вашата къща, с вашите проблеми! — изрекох и веднага съжалих за остротата, с която звуча.

Той не каза нищо, само замълча и после притихна думите си в едно тежко „разбрах“.

Колко пъти съм се чувствала виновна, че не искам постоянно да деля с него дните си с цялата му фамилия. Още по-болезнено беше, когато нашите планове потъваха между обаждания от сестрата му, която ‘не може без баткото’, или от майка му, която настоява всеки път той да мине ‘за малко’, че нещо пак не работи у тях. Дори приятелите му се шегуваха: „Виктор е бърза помощ за техните.“

Лятото миналата година преживяхме най-ожесточения си скандал. Беше трябвало да заминем заедно на Рила — просто двамата, да си починем от всички. В петък вечерта, 10 минути преди да тръгнем, телефонът пак иззвъня. Беше майка му — татко му паднал в градината. Виктор го взе като сигнал, че цялата екскурзия е отменена, хвана ключовете и тръгна. Стоях със стегнато гърло, куфарът — до вратата, сълзите стискащи се в мен от гняв и безнадеждност.

— Ами аз? Аз? На кой му пука как се чувствам аз, Виктор? — креснах, когато се върна на сутринта.

Той ме погледна дълбоко, охрипнал, със сенки под очите от безсънната нощ. — Знаеш ли каква вина е да знаеш, че можеш да помогнеш, а да не отидеш? Аз не мога така, Мария.

Седнах на пода, усещах, че се разпадам. — А каква вина е да знаеш, че можеш да бъдеш щастлив, но си избрал винаги да си втори избор? — прошепнах. Не знам дали ме чу. Може би никога не ме е чувал наистина.

Дните се понесоха в рутина — аз се връщах от работа, той или беше на гости при „техните“, или ремонтираше нещо за някого от семейството. Понякога връзката ни се усещаше по-тънка от конец. Вечерите тихи, думите отмерени, аз — сама на терасата с чаша вино, той — до късно навън, заслужено уморен, неспособен да види, че и моето сърце има нужда от грижа.

— Мария, какво искаш от мен? Това съм аз! — прошепна една вечер, когато го попитах дали някога ще изберем себе си пред фамилията му. В очите му видях безпътица — опита да угоди на всички, но отказа да види, че всъщност на никого не може да даде всичко. Особено на себе си. Или на мен.

Сега съм пак в кухнята, вечерята — изстинала, часовникът показва десет и половина, а вратата не се отваря. Прегръщам себе си, мислено водя диалог, който той никога не дочува:

„Колко още ще чакам, Виктор? Колко още ще се преструвам, че ми стига да казваш ‘извинявай’, докато всяка нощ минаваш през прага към нечий чужд проблем? Докога трябва да деля човека, когото обичам, с нуждите на всички останали?“

Може би не съм сама, не съм първата. Колко хора в България обичат семейството повече от себе си? Колко избирят другите, докато партньорът им залинява в самота? Дали това е българската реалност — да си толкова нужен на фамилията, че да се изгубиш за себе си, за човека до теб?

„И ако една връзка се гради на компромиси — чии компромиси са по-важни? Кога е време да избера себе си?“