Когато традицията се превърне в бреме: На рождения ми ден най-после казах „стига“

Ръцете ми трепереха, докато остъргвах засъхналата лютеница от покривката, а в мивката се извисяваше планина от чинии, все едно бях хранила рота войници, не десетина роднини. Беше моят рожден ден. Моят. А аз стоях по пантофи, с разпиляна коса, с миризма на пържени кюфтета в дрехите и с онова горчиво парене в гърлото, което идва, когато цял ден си се усмихвал насила. Часът беше почти полунощ, Стефан вече хъркаше на дивана, а свекърва ми Донка, преди да си тръгне, ми беше подхвърлила: „Другия път направи и една баница, че така празна маса не отива на рожден ден.“ Тогава си казах наум: „Стига, Милена. Или ще се счупиш, или ще се промениш.“