„Нима животът ми е това?!” – Краят на една връзка в българската действителност

„Жени, още спиш? Часът е девет! Никола пак няма какво да закуси, а днес е събота. Може ли така?!” Думите на свекърва ми, Веска, пробиха съня ми като аларма с счупен тон, която никога не съм настройвала. Вече години наред в този апартамент на третия етаж в „Люлин“ се будя не от слънчевите лъчи, а от гласа ѝ или от недоволното тропане на чехлите ѝ по плочките на коридора. С всяка изминала сутрин усещам как в мен расте чувство на безизходица, което ме кара или да избягам, или да извикам по-силно от нея.

Никола беше още дете, когато го срещнах след университета на една вечер във Варна. Имаше онзи искрен поглед и хумор, който разтапя душата ти за минути. Сега е на 34, но ако го гледаш как стои разкрачен пред хладилника с боксерки в десет сутринта, ще се зачудиш дали търси закуска или себе си. „Пак нищо няма, защо не си купила кашкавал?”, изохка и ми хвърли укорителен поглед. Вече знаех сценария: аз съм виновната за всичко – за хладилника, за времето навън, за липсата на любовен пламък в очите му.

Моята майка често ми повтаряше: „Жени, жената трябва да държи юздите, ама трябва и някой да язди заедно с нея.“ С Никола всичко беше различно – той просто седеше, а юздите тежаха само на мен.

Не помня кога точно се отчаях, но тази сутрин, докато пържех яйца, докато Веска ми дишаше във врата и обясняваше как „нейното златенце“ заслужава поне пресен домат до закуската, осъзнах, че не ме боли толкова от думите ѝ, колкото от онова непрестанно изискване да съм някаква идеална снаха в чужд дом, сред правила, които не разбирам.

– Жени, знаеш ли колко ти е късмет, че имаш Никола? – прозвуча поредната отровна реплика, докато миех чиниите. – Мъж, който не пие, не пуши, само малко мързелив…

– Ама мама, остави я на мира, няма да избяга – нарочно взе нейна страна Никола, без да ме погледне.

– Не се жениш за мен, а за жена ми! – продължи Веска сякаш себе си убеждава. Чувах я, гледах я, но вече сякаш и през мен минаваше нейната досада.

Седнах в хола, притиснала чаша с кафе в ръцете така силно, че пръстите ми изтръпваха. „Животът ми ли е това? Губя ли себе си?“ Четях във фейсбук историите на други момичета – Емилия от Велико Търново, която също се беше сблъсквала със свекърва, друга – Снежана от Пловдив, която живееше при тъщата и казваше, че не го препоръчва на никого. Всички те имаха своите кахъри, но моите сякаш не намираха утеха никъде.

Веднъж се скарах с Никола, че не си повдига задника от работата, участва в битовизма само като консуматор: „Колко още трябва да търпя да съм ти майка?! Аз не искам деца, искам партньор!“ — „Ти пък като какво си?“ изсъска, „тук не е хотел, че само да се сърдя!“. В този момент просто станах и излезнах, без обувки дори, за да вдишам малко въздух.

Понякога си представях как заминавам далеч — да, да изляза на Метрото, дори навън в дъжда, и просто не се връщам. Но винаги ме връщаха спомените за добрите ни години — как първо ми носеше кафе в леглото, как на рождения ми ден изпя песента на Богдана Карадочева, макар и с фалшив глас. Защо тогава го оставих да се превърне в този човек, защо аз станах тази сянка? Може би защото любовта ни беше като захарен памук – сладка и ефирна, но бързо се стопява от влагата на делника.

Една вечер седнах сама пред компютъра, започнах да чета форуми за съзависими отношения, посъбрах разкази на жени от Перник и Добрич, които бяха направили най-мъчителното — бяха си тръгнали. „Само тежат старите саксии; хвърли ги и ще цъфнеш!“, написа една Мая и това изречение ме разби отвътре.

На следващия ден влязох в хола, където Никола и Веска гледаха новините. Спрях се точно пред телевизора. – „Аз си тръгвам. Наистина. Не мога повече”, прошепнах и сълзите напираха, но не им позволих да паднат.

Веска цъкна с език, Никола само ме изгледа неразбиращо: – „Айде бе, пак си в настроения!” Но този път нямаше връщане назад.

Изсипах всички дреболии в куфара: фотото от морето, старата ми розова тениска, спасената картичка от една детска екскурзия. Ходех из празния коридор и всеки предмет ми тежеше, но вече знаех, че си тръгвам не само от Никола и неговата майка, а от себе си-на-назад.

Последната ми вечер на този балкон гледах светлините на блока отсреща и се питах: ще се науча ли да бъда сама за себе си? Ще мога ли да си простя, че толкова години се заблуждавах, че мога да променя някого, който дори не опитва?

Сутринта потеглих с първото такси към междуселската гара, без оглед назад. Усещах студ в стомаха, но и нещо друго – топъл глас вътре в мен, който казваше: „Браво, Жени, днес си избра себе си.”

Понякога вечер затварям очи и чувам още гласа на Веска, смеха на Никола отпреди години… но знам, че някой ден ще мога да ги пусна с обич, без да ми тежи. А вие, момичета – колко още бихте търпели преди да изберете себе си?