Смееха ми се заради червеното червило — докато не видяха нашивката „ЕЛИТЕН СТРЕЛЕЦ“

„Ей, госпожице… тука не е гримьорна.“

Това беше първото, което чух, още преди да си оставя сака на пейката. Беше 7:40 сутринта, дворът на учебния център край Казанлък, студено, мирише на нафта и мокър асфалт. Аз — с червено червило, защото така си се чувствам… нормално, и с един стар армейски сак, дето ми е останал от баща ми.

Тримата до вратата, с анцузи и къси прически, се подсмихваха. Един прошепна достатъчно високо:

„Тая сигурно е дошла за ‘йога за стрес’…“

Погледнах го и само казах:

„Не, за стрелбата съм.“

Той се изсмя:

„За стрелбата… да, да. С тия устни ще улучиш целта, сигурно.“

И точно тогава излезе инструкторът — старшина Георгиев, така го представиха по-късно. Човек на години, с глас като шкурка. Погледна ме от горе до долу, после погледна елека ми. Аз си го носех, защото другият ми е малък, а този ми стои удобно. На велкро-то — нашивка „ЕЛИТЕН СТРЕЛЕЦ“.

Смехът спря все едно някой дръпна шалтера.

Георгиев само повдигна вежда:

„Откъде е тая нашивка?“

„От последното ми състезание в Пловдив. Федерацията. И… от службата преди това.“

„Службата?“

„Частна охрана. В София. И преди да почнете — да, стрелям по-добре, отколкото изглеждам.“

Единият от момчетата изсумтя:

„Ей, много си сигурна.“

Аз не издържах:

„А ти много си смешен. Само че не е комедия.“

Вътре в залата ни строиха. Имаше и жени — две, ама те бяха с вързани коси и без грам грим, и ме гледаха… странно. Все едно ги ядосвах с това, че съм дошла „като за кафе“, както после ми каза едната.

Георгиев обясни правилата. „Тук няма мъже и жени, има дисциплина. Има безопасност.“ И после:

„Който е дошъл да се доказва, ще си тръгне първи.“

Аз си прехапах устната. Защото аз точно за това бях дошла. Да се доказвам. Не на тях даже — на майка ми.

Преди седмица тя ми каза в кухнята в Люлин, докато броеше едни сметки:

„Мими, стига си се правилa на войник. Намери си нормална работа. На 31 си. Кво ще правиш — ще пазиш чужди складове до пенсия?“

„Мамо, това е ‘нормална’ работа.“

„Нормална е да имаш договор, осигуровки, не да те викат през нощта за някакъв сигнал.“

И аз тогава… да, изтърсих:

„Като нямаше договор за тате, не ти пречеше, нали?“

Тя млъкна. Тате почина преди три години. Инсулт. И след него — едно голямо нищо, ако питаш институциите. Ходихме по НОИ, по болници, по общината за едни документи… все „Елате утре“.

Та… аз бях там, в Казанлък, защото това обучение е стъпка към конкурс за по-добра позиция — въоръжена охрана на инкасо, по-нормални пари, по-малко нощни.

Само че имаше уловка.

В първата почивка телефонът ми звънна. Беше брат ми — Сашо.

„Мими, къде си?“

„На обучение съм. Кажи бързо.“

„Майка пак е вдигнала кръвното. И… слушай… онези от агенцията звъняха. За дълга.“

Аз замръзнах.

„Кой дълг?“

„На тате. Нещо кредит… аз не знам. Писмо дошло. 14 бона.“

„Какъв кредит, бе? Тате нямаше…“

„Е, има. Явно.“

Затворих и ми трепереха ръцете. Не от страх за стрелбата. От това, че не знаех нищо.

Върнах се в залата. Единият от същите трима — казваше се Ники, разбрах — ме гледаше и се ухили:

„К’во, червилото се размаза ли?“

Аз избухнах:

„Гледай си работата, бе.“

„Спокойно, ма…“

„Не ми казвай ‘ма’.“

Георгиев се обърна:

„Тишина. На полигона ще говорите само ако ви питам.“

На полигона се наредихме. Първо сухи упражнения, после реална стрелба. Ники, дето се правеше на голям, започна да нервничи. Пистолетът му играеше, дишането — никакъв контрол. Сети се да се прави на интересен:

„Айде да видим тая с червилото.“

Аз мълчах. Направих си рутината. Не защото съм някакъв робот, а защото ако почна да мисля за дълга на тате, ще се разпадна.

Стрелях. И да — улучих. Не перфектно, ама стабилно. Георгиев дойде, погледна мишената, после мен.

„Добре. Явно не е само нашивката.“

Ники отзад каза:

„Е, сигурно е имала време да тренира, нали няма деца и мъж да я занимават.“

Това ме бодна. Не защото е вярно или не, а защото звучеше като майка ми.

Вечерта, след деня, се прибрах в стаята в общежитието. Две легла, едно шкафче, мирише на белина. Другата жена — Ива — ме пита:

„Ти защо си с това червило? Назло ли?“

„Не. Просто… така съм си. На работа не мога, забранено е. Тук — мога.“

Тя се засмя, но не гадно.

„Ми, прави си каквото искаш. Само да знаеш — тия тук обичат да те натискат. Ако не е червилото, ще е нещо друго.“

Аз кимнах. После й казах за дълга. Тя се намръщи.

„Сигурна ли си, че е на баща ти?“

„Брат ми каза. Има писмо.“

„Едно писмо не значи нищо. Питай майка ти.“

На другия ден звъннах на майка. Тя не вдигна първо. После вдигна и веднага:

„Не мога да говоря, в поликлиниката съм.“

„Мамо, какъв е тоя кредит на тате?“

Тишина.

„Кой ти каза?“

„Сашо. 14 хиляди. Какво е това?“

Тя въздъхна:

„Не е на тате.“

„Как така не е?“

„На мен е.“

И аз… не знам. Гласът ми стана тънък:

„На теб? За какво?“

„За ремонта на апартамента на баба ти. И за лечението… тогава… когато баща ти беше зле. Ти къде беше? По смени.“

„Аз давах пари!“

„Даваше, да. Ама не стигаха. И не исках да ти казвам. Щеше да се откажеш от всичко и да дойдеш да ми се правиш на спасител.“

„Е, сега какво? Сега пак ли аз да…“

„Не. Ще го оправим.“

„Как?“

„Ще продадем апартамента на баба ти.“

Това ми удари като шамар.

„Какво?! Това е… това е на нас!“

„На кого ‘нас’? На теб ли? Ти не си стъпвала там от години.“

„Не съм стъпвала, защото ти го даде на Сашо да живее!“

„Защото той има дете!“

И тук идва най-гадното. Аз не знаех, че Сашо има дете. Не официално. Беше ми споменавал за „една връзка“, ама… нищо.

„Какво дете, бе?“

Майка ми млъкна пак.

„Мими… не викай. Да. Има. От една жена в Перник. Не е лесно.“

Аз седнах на леглото в общежитието. Ива ме гледаше, без да пита.

„И ти затова продаваш апартамента? За да покриеш кредита и да му помагаш?“

Майка ми каза тихо:

„И заради кредита, и заради това. И… защото иначе ще ни запорират. И твоята заплата ще гледат. Всичко.“

Аз направо се задавих:

„Моята заплата? Защо моята?“

„Защото си ми поръчител.“

„Какъв поръчител?!“

„Подписа преди две години, когато сменяхме личния лекар и ходихме по банки за…“

„Не съм подписвала за кредит!“

„Подписа една купчина документи. Ти все бързаше. Казах ти ‘подпиши тук’, ти подписа.“

Аз треперех. И някак ми стана ясно как съм „елитен стрелец“, ама на хартия — най-обикновена глупачка.

Вечерта на полигона Ники пак се заяде. Видял ме беше как излизам да говоря по телефона, явно.

„К’во стана, елитна? Да не ти свършиха патроните?“

Аз му казах:

„Ники, ако още веднъж ми се заядеш, ще ти счупя носа. И няма да ми мигне окото.“

Той се дръпна, ама после тихо:

„Ей, не се прави. Аз просто… майтап. И аз имам кредити. Знам к’во е.“

И това ме спря. За секунда ми стана тъпо, че го заплашвам. А после се сетих колко ми е тъпо, че майка ми е крила, че брат ми е криел, че аз съм подписвала като ученичка.

След курса се прибрах в София. Отидох директно в Люлин. В кухнята — същите чаши, същата мушама. Майка ме гледа като човек, дето чака присъда.

„Покажи ми договора.“

Тя извади една папка. Вътре — кредит, поръчител: моето име. Моят подпис. Да, моят.

„Защо не ми каза?“

„Защото щеше да ме изядеш. И щеше да си тръгнеш. А аз… аз бях сама.“

„Не си била сама. Просто не си искала да ме натоварваш. И сега ме натовари двойно.“

Сашо дойде вечерта. Изглеждаше смачкан.

„Мими, не е както си мислиш.“

„Как си мисля? Че имаш дете и никой не ми е казал?“

„Ами… да. Щото ти все си… все си над нещата. Все ще кажеш, че съм се издънил.“

„ЕМИ ИЗДЪНИЛ СИ СЕ!“

Той изкрещя обратно:

„И ТИ КВО? Ти си перфектна ли? Ти какво правиш? Въртиш се по полигони, а ние тука…“

Майка се намеси:

„Стига! И двамата сте ми деца! Аз съм виновна, че не казах!“

И после, много тихо, Сашо каза:

„Апартаментът на баба… ако го продадем, няма да имам къде да съм с малкия. Наемите са лудница.“

Аз го гледах и ми идеше да го удуша и да го прегърна едновременно.

Седнахме тримата и почнахме да смятаме като в квартален магазин — на лист, с химикал. Ако не продаваме апартамента: запор, лихви, срам, караници. Ако продаваме: губим нещо, което баба ми остави, и аз се чувствам прецакана. Ако аз поема кредита: ще се убия от смени, но апартаментът остава. Само че тогава Сашо ще продължи ли да се крие зад майка? И аз пак ли ще съм „силната“?

Накрая се разбрахме временно: да не продаваме веднага. Да отидем при адвокат, да проверим дали има вариант за предоговаряне, да видим дали наистина могат да ми търсят всичко като поръчител. Сашо обеща да започне втора работа — доставки вечер. Майка обеща да спре да подписва и да крие.

Само че аз не им вярвам на 100%. И те на мен не ми вярват — щото мислят, че ще ги зарежа при първа възможност.

И да, значката „ЕЛИТЕН СТРЕЛЕЦ“ още е на елека ми. Само че като я гледам сега, ми е малко смешно — не защото не мога да стрелям, а защото вкъщи най-точно ме улучиха с едни подписи.

В момента чакам резултатите от конкурса за инкасо. Ако ме вземат, ще имам повече пари, ама и повече риск. Ако не ме вземат, пак ще си блъскам главата.

Та кажете ми честно: ако сте на мое място — бихте ли оставили майка и брат да продадат наследствения апартамент, за да се оправят, или бихте поели кредита като поръчител, въпреки че ви е писнало все вие да плащате?