На срещата на класа той влезе и всичко ми се обърка — а после разбрах защо изобщо е дошъл

„Недей да се правиш, че не ме виждаш.“

Чух го зад гърба си, точно докато си свалях якето на закачалката в ресторанта до Стария град. Беше шумно, музика от 90-те, някой вече се смееше твърде силно, а аз… аз наистина за секунда си помислих, че ми се привижда.

Обърнах се. Иво.

Същият поглед, същата онази кривата усмивка, дето едно време ме побъркваше. Само че сега — малко повече бръчки около очите, малко по-твърда челюст, и една умора, която не беше от работа, а от живот.

„Иво…“ — успях да кажа, и ми стана горещо. Ненормално. На 47 години съм, имам дете в 10 клас, ипотека, работа в счетоводна кантора… и пак ми пресъхна устата като ученичка.

„Така ли ще се правим? Тридесет години нищо и сега — ‘Иво’.“

„Какво искаш да кажа? Здрасти? Здрасти.“

Той се засмя, ама не весело.

„Е, здравей. Радвам се, че дойде.“

„Аз… заради класа съм тук.“

„Да бе.“

Седнахме на една маса с още няколко — Деси, която веднага почна да снима за фейсбук, Сашо дето все още се правеше на голяма работа, и Мария — вече директорка на училище в „Тракия“. Всички викаха: „Еййй, Иво!“, „Еййй, Нели!“, „Помниш ли еди-какво си…“ и уж беше нормално.

Само че аз го усещах как ме гледа. Не през цялото време, ама достатъчно, за да не мога да си намеря място.

След второто вино той се наведе към мен и тихо каза:

„Трябва да говорим. Насаме.“

„Сега ли? Тук сме…“

„Сега. Моля те.“

Излязохме навън. Въздухът беше влажен, някак тежък. Чуваше се как вътре пеят „Клетва“ и ми стана смешно и тъжно едновременно.

„Кажи.“

Той си запали цигара, после я изгаси почти веднага.

„Баща ти…“

„Какво баща ми? Почина преди две години.“

„Знам. Затова съм тук.“

Стиснах чантата си.

„Иво, не ми говори в загадки. Какво общо има баща ми със… със нас?“

Той ме погледна право.

„Не е за нас. За имот е. За една къща в село Белащица. Ти знаеш ли изобщо за нея?“

„Каква къща? Ние имаме апартамент в „Кършияка“ и…“

„Не, не. Къща, която е била на дядо ми. После… по едни документи се води, че баща ти е станал съсобственик. И после — че е прехвърлял. На майка ти ли, на теб ли — не знам. Но има нещо гнило.“

„Чакай, чакай. Моят баща? Той беше шофьор в „БДЖ“, какви имоти, какви документи…“

Иво се изсмя сухо.

„Точно. И моят баща беше техник в завода, не адвокат. Ама някой е подписвал. И аз сега… аз имам запор. Имам дело. И ако не го оправя, ще ми вземат апартамента в „Смирненски“.“

Усетих как ми изтръпват пръстите.

„И ти идваш при мен на срещата на класа да ми кажеш, че баща ми ти е взел къща? Сериозно ли?“

„Не казвам, че е ‘взел’. Казвам, че… има прехвърляне. Тогава, края на 90-те. Документи, нотариуси, едни такива истории. Аз бях в казармата, майка ми… тя се разболя. Баща ми се хвана с едни хора. И после — имотът изчезнал. А сега се появява, защото някой го е изкарал на пазара.“

„Кой го е изкарал?“

Той ме погледна странно.

„Ти. Или майка ти. Има обява. Снимки. Вътре — познавам печката, познавам двора. Няма как да е грешка.“

Замръзнах.

„Ние… ние наистина продаваме нещо. Мама каза, че е ‘една стара къща’, останала от някаква далечна леля. Аз не съм ходила. Аз само подписах пълномощно, защото тя ме натискаше: ‘Нели, трябват ми пари за лечение, не се прави на интересна’.“

Иво се приближи.

„Какво лечение?“

„Става дума за коляно, операции, частни прегледи… В ‘Пълмед’ ходи, после в София искаше консултация. Аз не мога да ѝ отказвам. Тя е сама.“

„А ти знаеш ли какво правиш? Ако това е нашият имот, ти…“

„Нашият?!“ — повиших тон, и двама човека от улицата се обърнаха. — „Иво, не съм те виждала от… от бала почти. Не сме си говорили. Ти изчезна.“

Той сведе очи.

„Не изчезнах. Баща ти дойде при нас. След бала. Помниш ли как ти казах, че ще кандидатствам в Техническия? Че ще остана в Пловдив?“

„Да…“

„Е, не останах. Защото баща ти ми каза да не ти се бъркам в живота. Че си ‘умно момиче’, че ще учиш, че аз съм… как го каза… ‘от махалата’, макар че не съм. И ми предложи работа при един познат във Варна, ако изчезна. И аз… взех я. Щото вкъщи беше ад. И си казах — айде, няма да се карам, тя ще ме забрави.“

Стоях като ударена.

„Това са глупости. Татко…“

„Татко ти не беше лош човек. Просто… си пазеше неговото. И твоето. Така си мислеше.“

Мълчах. После изтърсих:

„И ти сега защо ми го казваш? За да ме накажеш ли? Да си го върнеш?“

„Искам да спрем продажбата. Да седнем като хора. Да се видят документи. Аз не искам майка ти да остане без лечение. Ама и аз не мога да остана без дом, щото някой едно време е решил да ‘уреди нещата’.“

Точно тогава телефонът ми звънна. Майка ми.

„Къде си? Подписа ли онова, дето ти пратих? Утре идва брокерът, не ме излагай!“

„Мамо… коя е тая къща? В Белащица.“

Пауза. Дълга.

„Откъде знаеш?“

„Кажи ми.“

Тя въздъхна, и аз я чух как сяда.

„Баща ти… я купи. Евтино. Беше шанс. И после… после се разбра, че има проблеми с наследници. Ама той каза: ‘Ще се оправи’. Не ме питай повече. Трябват ни пари, Нели. Ти имаш дете, аз имам болки, не живеем в приказка.“

„Има човек, който твърди, че е неговата. Иво.“

„Иво?!“ — гласът ѝ стана остър. — „Не ми го споменавай тоя! Заради него се разрева като… Айде, Нели, стига глупости. Всичко е законно. Нотариус има, печати има. Не се занимавай.“

И затвори.

Иво ме гледаше.

„Е?“

„Не знам какво ‘е’. Аз съм между вас двамата. Между майка ми и… някаква стара история, дето не съм избирала.“

„А избра ли да подпишеш?“

„Подписах, защото ме натисна. Защото ми е майка. Защото не мога да слушам как плаче по телефона, че няма пари.“

Той кимна.

„Разбирам. И аз заради майка си направих много простотии.“

Върнахме се вътре. Всички вече бяха поомекнали, пускаха си снимки от абитуриентския, смееха се. Деси ми вика: „Нели, къде се изгуби?“, а аз само махнах с ръка.

Иво седна, но не се включи. Само гледаше чашата си.

След още десет минути станах.

„Тръгвам си.“

Мария: „Ей, какво ти стана?“

„Нищо… работа утре.“

Иво излезе след мен.

„Ще ми дадеш ли копие от документите, дето имате? Пълномощното, нотариалния акт…“

„Ще видя.“

„Нели, не ме режи. Не съм дошъл да ти взема майка ти от хляба. Дошъл съм да не ми вземат моя.“

Погледнах го, и ми мина през главата колко лесно едно време го обвиних, че ме е зарязал. А сега — баща ми може да е бил причината. Или пък Иво си измисля половината, за да ме размекне. Не знам. Само знам, че майка ми крие нещо, а аз съм подписала, без да питам.

Седнах в колата и не запалих веднага. Ръцете ми трепереха. Представих си майка ми с болното коляно, как брои стотинки за лекарства. Представих си Иво с запора и детето му (да, каза ми вътре, че има момче на 12), как го мести по квартири, ако го изгонят. И си викам — ето ти го живота, нали. Няма ‘прав’ и ‘крив’ както ни се иска.

Утре трябва да отида при майка ми и да ровя в папките на баща ми, а ме е страх какво ще излезе. И ме е страх и от това, че може да спра продажбата и да оставя майка ми без пари… или да я пусна и да съсипя Иво.

Аз ли съм тъпа, че подписах на доверие, или майка ми просто се бори както може? Вие какво бихте направили — бихте ли спрели сделката и бихте ли тръгнали да ровите, ако това значи да се скарате с майка си и да отворите стари рани?