След четирийсет: изневяра, отчаяние и битка за любов

„Не го пипай.“

Това ми каза Георги от вратата на кухнята, с онзи тон, дето го вади само когато е притиснат. Аз вече държах телефона му. Светеше. Не съм ровила. Честно. Просто звънна и на екрана излезе: „Липсваш ми. Снощи беше…“ и едно сърце.

Замръзнах. Точно два дни след 42-рия ми рожден ден. Бях още с остатъка от тортата в хладилника и с балон „42“, дето децата ми бяха залепили на секцията като някаква шега.

„Коя е Мария?“ успях да кажа. Не знам как ми излезе глас.

Георги пристъпи, но не ме дръпна. Само стоя и гледа телефона, все едно гледа нещо счупено.

„Хел, не е…“

„Не е какво? Не е любовница? Не е жена? Не е човек?“

Той си прокара ръка през косата. Беше с работните дрехи — от сервиза в „Дружба“, миришеше на масло и цигари.

„Дай ми го.“

„Ще ми кажеш ли коя е или да питам аз?“ и преди да се усетя, натиснах да отворя чата.

Имаше снимки. Не голи, ама достатъчно. Някакво селфи в огледало, разкопчана блуза. И неговото „И аз мисля за теб“.

Не помня кога съм седнала на стола. Само помня как си стиснах ноктите в дланите, да не треперя.

„От колко време?“

„Не е това, което си мислиш…“

„Георги, не ме прави на идиотка, моля ти се.“

Тогава той изръси най-тъпото:

„Ти никога не си вкъщи.“

Това ме взриви.

„Аз никога не съм вкъщи, защото работя в колцентъра по 10 часа! За да плащаме ипотеката! И уроците на Ники! И зъболекаря на Деси! Ти сериозно ли…“

Ники (на 14) беше в стаята си, слушаше музика, ама аз знаех, че чува. Деси (на 9) рисуваше в хола и вдигна глава, все едно не разбира, ама разбира.

Георги се приближи и тихо каза:

„Не пред децата.“

„Тогава защо преди тях го направи?“ изсъсках аз и си взех телефона към коридора, като някаква луда.

В банята заключих и започнах да чета всичко. Думи, часове, срещи. „Днес в „Младост“.“ „Ще мина след работа.“ „Не мога, жена ми…“ Аз — „жена ми“.

Ръцете ми се схванаха. Седнах на капака на тоалетната и се разревах без звук.

След половин час излязох и му хвърлих телефона.

„Събирай си нещата.“

Той не отговори веднага. Само седна на дивана, гледаше в пода.

„Хел… Мария не е просто…“

„Не ме интересува каква е. Излизай.“

И тогава той каза:

„Тя е социалната от Дирекция „Социално подпомагане“.“

Аз се засмях. Нервно.

„Какво? Ние да не сме под наблюдение?“

Той се изчерви.

„За майка ми. За Тошка. Нали ти казах, че има проблеми…“

Свекърва ми, Тошка, от Перник — живее сама, диабет, напоследък забравя. Аз от месеци го карам да я водим на невролог, той все: „Айде, другата седмица.“

„И какво общо има това със селфитата ѝ?“

„Не са нейни! Мария… тя… ни помагаше за документите. За ТЕЛК. За личен асистент. После… стана друго. Аз…“

„Аха. Значи изневярата е… административна услуга?“

Той скочи.

„Не ми се подигравай! Ти не знаеш какво е да гледаш майка си как се губи! И да нямаш пари за частни прегледи!“

„И затова си я лекувал с… Мария?“

Той млъкна и пак седна.

После извади от джоба си една смачкана бележка — разпечатка от банка.

„Какво е това?“

„Кредит.“

„Кредит?!“

„Взех бърз. 6 хиляди. За частен дом за възрастни, да я гледат временно, докато уредим нещата. И… да не ти казвам, защото щеше да направиш скандал.“

Аз се вцепених. Ние вече имахме ипотека. Аз едва връзвахме.

„Ти си взел бърз кредит без да ми кажеш?“

„Не знаех как. И… Мария ми обеща, че ще помогне да ни отпуснат помощ. Само че… не стана.“

„И вместо това ти я…“

„Не. Не я ‘…’. Аз… се хванах. Като идиот. Тя ме слушаше. Ти само ме обвиняваше.“

И тук ще кажа нещо, дето ме е срам: част от мен наистина се сети как последните месеци само му мрънках. „Къде са парите“, „Защо пак закъсняваш“, „Майка ти пак звъня“, „Майка ти пак няма хапчета“. А той се затваряше. И да, карахме се.

Но после пак ми дойде картинката с „Липсваш ми“. И ми стана лошо.

„Избираш. Или аз, или тя.“

„Не е така просто.“

„За мен е.“

Тогава Ники излезе от стаята си. Бял като платно.

„Мамо… татко… ще се развеждате ли?“

Георги тръгна към него.

„Ела, бе…“

Ники се дръпна.

„Ти лъжеш. Чух.“

И това ме довърши.

Същата вечер отидох при сестра ми в „Люлин“. С двете деца и една торба дрехи. Седяхме на разтегателния диван, Деси заспа, Ники не.

„Ти ли си виновна?“ ме попита той тихо.

„Не.“ казах автоматично. И после се замислих. „Не знам.“

На следващия ден Георги ми звъня 20 пъти. Не вдигах. После звънна свекърва ми.

„Ели, майка… аз съм… нещо ми се губи главата. Георги не идва…“

Гласът ѝ беше уплашен. И аз, колкото и да съм бясна, не можех да я оставя така.

Отидох в Перник с влака. В апартамента миришеше на загоряло. Тя беше забравила тенджера на котлона.

„Тошке, ще стане беля…“

„Аз не съм луда!“ изкрещя тя и после се разплака. „Само… ми е тъмно в главата.“

Тогава ми светна, че Георги не е измислял. И че това не е просто „майка ти пак се прави“.

Вечерта се видях с него пред блока ѝ.

„Не мога сама.“ казах.

„Знам.“ каза той. И двамата стояхме като наказани.

„С Мария… край ли е?“

Той замълча прекалено дълго.

„Да.“ каза накрая. „Но ще ти кажа нещо, което ще ме намразиш още повече. Тя ме изнудваше.“

„Какво?“

„Каза, че ако не ѝ помагам… ако не съм ‘мил’, щяла да пише, че майка ми е неглижирана и че има риск… и че можело да се стигне до… не знам… проверки, глоби. Аз се паникьосах.“

И тук вече не знаех на кого да вярвам. На него ли, на нея ли. Той можеше да си измисля, за да изглежда по-малко виновен. А можеше и да е истина. В България всякакви неща се случват.

„И ти затова си писал ‘липсваш ми’?“

„Защото се подмазвах. Защото ме беше страх. И защото… да, хареса ми вниманието.“

Това последното поне звучеше честно.

Върнахме се в София и започна най-гадното: пари, кредити, кой ще гледа Тошка, кой ще води Деси на гимнастика, кой ще говори с Ники, дето не ми прощава, че го изтръгнах от дома му за една нощ.

Георги предложи да продадем колата, да покрием бързия кредит. Аз казах „да“, после се скарахме, защото колата му трябва за работа. Аз предложих да търсим общински дневен център за възрастни. Той каза, че майка му „няма да стъпи“. Тошка пък викаше по телефона: „Не ме пращайте при чужди!“

И между всичко това, един ден Мария ми звънна. От непознат номер.

„Елена? Аз съм Мария.“

Сърцето ми се качи в гърлото.

„Какво искаш?“

„Не съм му любовница, ако това си мислиш.“

„А снимките?“

„Той ги искаше.“ каза тя сухо. „Аз съм сама жена. И да, прекалихме. Но да знаеш — майка му наистина е зле. А той от месеци се дави. Ти не виждаш ли?“

„Ти ли ще ми обясняваш?“

„Само ти казвам — ако го зарежеш сега, той ще се счупи. И майка му ще го отнесе първа.“

И затвори.

Ето това ме обърка най-много. Защото я мразех, ама… част от казаното беше вярно.

В момента сме на някакъв странен режим. Георги спи на дивана вкъщи. Аз не съм готова да го пусна обратно при мен, но и не мога да го изритам съвсем, защото реално без него няма да се справим с Тошка. Подадохме документи за ТЕЛК, чакаме дата, ходим по лични лекари, нерви, опашки. Ники почти не говори с баща си. Деси пита „мама и тате пак ли са сърдити“ и ми идва да се разпадна.

Понякога си казвам: „Той е виновен, край.“ После гледам как носи торби с храна за майка си и как му трепери ръката, когато подписва документи, и не ми е толкова лесно да го мразя. После пак се сещам за „липсваш ми“ и ми се повдига.

Не знам дали това се поправя. Не знам дали аз изобщо искам да се поправя с него или просто ме е страх от развода, от парите, от това да не станем още по-зле.

Сега, след всичко, си мисля само едно: ако бях на негово място, щях ли да се хвана по същия начин? И ако бях на мое място, щях ли да простя?

Вие какво бихте направили — бихте ли останали с човек, който е изневерил „покрай“ гледането на болен родител и кредити, или бихте си тръгнали, колкото и да е трудно?