Изключиха ме от сватбата на доведената ми дъщеря: аз изобщо била ли съм част от това семейство?

„Татко, само те моля — не я води в ресторанта. Нека си остане вкъщи. Не искам драма.“

Това го чух от коридора, докато държах в ръце кутията с подаръка — плик с пари, сложен в картичка, дето писах половин час да не звучи глупаво. Роклята ми висеше на гардероба, изгладена, обувките — пред вратата. И изведнъж… все едно някой дръпна шалтера.

Казвам се Катерина. От 12 години съм с Борислав, бащата на Деси. Деси днес се омъжва в София — ритуал в „Средец“, после ресторант в „Бояна“. Аз съм тази, която сутринта стана в 6, за да направи баница за вкъщи, щото „ще се върнем късно и ще огладнеем“. Да, смешно звучи, ама така съм.

Влязох в хола и казах:

„Аз май нещо не разбрах. Деси, какво значи ‘не я води’? Аз съм… нали…“

Тя се обърна рязко, с телефона в ръка, още по халат. Гримьорката ѝ седеше на дивана и се направи, че гледа в една четка, все едно я вижда за първи път.

„Кати, моля те, не сега“, каза Деси. „Имам милион неща.“

Борислав се поизправи. Видях го как преглътна.

„Кате… не е така…“

„А как е?“, вдигнах глас, и после веднага ми стана гадно, щото нали — сватба е, хора идват, стрес. „Кажете ми направо. Поканена ли съм, или не?“

Деси си пое въздух, онзи въздух дето го поемат хората, като ще кажат нещо, от което после ще има рев.

„На ритуала… да. В общината. Но в ресторанта… по-добре не. Мама…“

„А, мама“, казах аз. И ми стана топло в ушите. Майка ѝ, Гергана, която последните години се появяваше като комета — веднъж на шест месеца, с големи обещания и снимки за Фейсбук. Същата, дето остави Деси при Борислав, когато беше на 9, „докато си стъпи на краката“ и после си направи нов живот в Пловдив.

„Мама каза, че ако ти си там… тя няма да дойде“, изстреля Деси. „А аз… аз искам и двамата ми родители да са там. Поне днес.“

Не знаех какво да кажа. Нито можех да я наругая, нито да кажа „браво“. Само стоях и гледах как ми се разпада денят.

„Аз не съм ти родител, така ли?“, излезе ми.

„Не, не това казвам…“, почна тя и очите ѝ се насълзиха, ама и моите, честно. „Кати, ти си… ти си жената на татко. И си ми помогнала много. Ама… хората ще говорят. Мама ще направи скандал. Тя вече ми се закани. Каза, че ще стане и ще си тръгне пред всички.“

Борислав се намеси:

„Деси, стига. Това е подло.“

„Тате, моля те…“, тя се хвана за челото. „Ти не знаеш какво ми е казвала. Ти не знаеш…“

„А ти знаеш ли какво ми е било на мен?“, изтърсих. И после си прехапах езика, щото звучеше все едно се съревноваваме кой повече е страдал.

Аз не съм я раждала. Знам. И не съм се опитвала да й взема майката. Само че когато тя беше в 7-ми клас и се разболя от бронхит, аз бях тази, която висеше по „Пирогов“ през нощта и се караше с лекари за инхалатор. Когато нямаше пари за уроци по математика, аз дадох от моите, от заплатата ми в счетоводната кантора в „Младост“. Когато й трябваше бална рокля, пак аз тичах по „Пиротска“ и се пазарих като луда.

И сега — „по-добре не“.

„Значи ще стоя в общината като… гост номер 27 и после да се прибера сама?“, питам.

Деси мълча.

Тогава Гергана звънна. На високоговорител, щото Деси държеше телефона така.

„Деси, готова ли си? След 40 минути тръгвам. И да не забравиш — казах ти. Ако ОНАЯ е там, аз не влизам. Няма да ми се прави на светица пред хората.“

Аз замръзнах.

„Гергана“, каза Борислав, по-тихо, ама твърдо. „Стига. Това е сватбата на дъщеря ни.“

„ТВОЯТА дъщеря“, отсече тя. „И да ти кажа — ако не беше тя, ти нямаше да имаш апартамента. Така че… малко уважение.“

Ето тук ми изщрака нещо. „Апартамента“.

Ние живеем в двустаен в „Надежда“, наследствен от майката на Борислав. Поне така знаех. Аз години наред плащам сметки, ремонти, дограма, климатика… всичко. Даже един период изплащахме кредит за ремонт към банка, на мое име, щото той имаше запор заради някакви стари глупости.

„Какъв апартамент, Гергана?“, изпуснах се.

По линията се чу едно сухо изсумтяване.

„Аха, значи още не й е казал. Е, нормално. Той обича да спестява подробности. Деси, чуваш ли ме? Не ми затваряй. Кати трябва да знае каква е.“

Деси пребледня. Борислав направи една крачка към телефона:

„Стига! Затваряй.“

Но Деси не затвори. Гледаше баща си като човек, който изведнъж се сеща за нещо старо.

„Тате… какво?“, прошепна.

Гергана продължи, сладко-сладко:

„Апартаментът в ‘Надежда’ е на Деси. Прехвърлен е още преди години, за да не го вземат заради твоите дългове, Боби. Аз се подписах тогава, че съм съгласна. Аз. И сега ‘мащехата’ да не се прави на ощетена. Тя живее в жилището на детето ми.“

Седнах. Буквално седнах на пода. Не за драматичност, просто краката ми омекнаха.

Погледнах Борислав.

„Така ли е?“, казах. „Значи аз 10 години мисля, че правим дом, а то било… какво? временно? На чуждо?“

„Кате, не е чуждо…“, почна той и се наведе към мен. „Аз го направих, за да ни спася. Да не останем на улицата. Ти знаеш какви бяха ония години…“

„А да ми кажеш?“, извиках. „Да ми кажеш, че апартаментът е на Деси? Че аз наливам пари в нещо, дето не е наше? Нали сме семейство!“

Деси започна да плаче тихо. Гримьорката се изнесе в кухнята като мишка.

„Кати, аз… аз не знаех“, каза Деси. „Кълна се, мислех, че мама просто… пак говори глупости. Тате никога не ми е казвал, че е на мое име.“

Борислав се хвана за главата.

„Не съм искал да ви натоварвам. Имах страх. Гергана щеше да го използва срещу нас… Ето, използва го.“

И тук вече не знаех кого да мразя. Гергана, че прави този номер точно днес? Борислав, че е мълчал? Деси, че ме маха от ресторанта, за да си осигури майка си? А аз… аз пък се сетих колко пъти съм казвала „нямам претенции“, „само да сте добре“, и после тайно съм очаквала да ме приемат като истинска.

Най-гадното е, че в някакъв смисъл Гергана беше права — юридически аз съм никоя там. Ама и аз съм права, че съм влагала години, нерви, пари. И Деси е права, че иска майка си на сватбата. И Борислав е прав, че се е плашил от ЧСИ и запори.

След десет минути мълчание Деси избърса носа си и каза:

„Кати… моля те, ела поне на ритуала. И после… ако искаш, остани вкъщи. Аз… аз ще ти се обадя утре. Не мога да го реша сега.“

„Да, утре“, повторих аз, като папагал. Гледах роклята си и ми се стори смешна. Като за чуждо тържество.

Борислав ме хвана за ръката:

„Ще говорим. Кълна се, ще оправя всичко. Само да мине днес.“

Не отидох нито в общината, нито никъде. Казах, че ме боли глава. Останах си в „Надежда“, пуснах пералня и се правех, че това е най-нормалното нещо на света — да переш, докато семейството ти празнува без теб.

Вечерта Борислав се прибра към 2, миришеше на ракия и на чужди парфюми от прегръдки. Седна на масата и само каза:

„Гергана направи сцена пак. Деси плака. Не беше хубаво.“

„И аз не бях там“, казах.

Той мълча дълго, после тихо:

„Страх ме беше да не си тръгнеш, ако разбереш за апартамента.“

„Е, сега като разбрах, по-добре ли е?“, отвърнах.

И така. Сега е следващият ден, още не съм говорила с Деси. Подаръкът си стои на шкафа. Чудя се дали да го дам, или да изглеждам като дребнава. Чудя се и друго — ако апартаментът е на нейно име, аз какво съм в този дом? Наемател с добро сърце?

Не знам. Може би аз прекалявам. Може би трябваше да преглътна за един ден. Ама като ти кажат „не идвай“, все едно ти казват „ти не си ни“.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли простили и продължили, или бихте си тръгнали, преди пак да ви направят невидими?