Когато Даниел влезе в живота ми: История за любов, страх и разпада на себе си

„Не викай така, хората ще чуят!“ – тъй като звукът на гласа му пронизваше хола, аз се свих на дивана, събирайки коленете си под брадичка. Навън валеше, прозорецът капеше нервно по стъклото и апартаментът ми на улица „Сердика“ миришеше на старо кафе, сълзи и неудовлетвореност. Нима толкова трудно се научаваше да не се обичаш прекалено? Аз, Гергана, малкото момиче от Елин Пелин, което си мислеше, че знае какво е щастие – докато Даниел не стана мой вселител, мой автор, мой крадец.

Той дойде – красив, с тъмна коса, загадъчна усмивка и големи ръце, които тогава изглеждаха толкова безопасни. Запознахме се в онази баничарница, където възрастният продавач викаше за последното сирене – и двамата посегнахме към него. „За дамата!“ – каза Даниел и после ме изпрати до трамвайната спирка. После последва кафенето, разходките в Борисовата, тайните цигари след работа, шепота му до ухото ми, обещанията му, че ще ме пази от всичко.

Но изведнъж пазачът се превърна в надзирател. „Къде беше? Защо не ми писа? С кого излезе на обяд – пак с Яна ли? Тя не ми харесва!“ Започна с леки думи, после премина във вътрешни войни. Един ден се прибрах, а той седеше на леглото ми с безмълвен поглед. „Имаш ли тайни от мен, Гери? Защо скри този телефонен номер?“ Сърцето ми биеше лудо. „Това е братовчед ми, Дани! Просто ме помоли за съвет, защото жена му е болна!“

Но вярваше ли ми? Не. Започнах да усещам гледката му дори докато прахосмукачех стаята. Мама ме питаше: „Детето ми, радостна ли си? Не си, а си беше слънчево момиче…“ Отбягвах я. Чувствах се предател. Не исках тя да знае, защото ако разбере, и светът ще знае, че нещо не е наред. Започнах да отказвам излизанията с приятелки. Много пъти Яна ме кара да изляза или просто да седим в колата и да слушаме Веско Маринов, но аз се затворих. „Измени се, Гери, очите ти вече не танцуват“, каза тя веднъж разплакано.

Даниел беше като буря. Когато беше щастлив, смееше се и ме въртеше в хола като на бала. Когато ядоса се – врати се тряскаха, думи удряха право в костите. „Ти не ме обичаш, ако ще ходиш без мен на гости! Каква жена си, че имаш толкова приятелки? Нали аз съм ти достатъчен?“ Някъде дълбоко в мен малкото момиче от Елин Пелин крещеше: „Бягай!“. Но вече нямах сила да чувам гласа й.

Една вечер мама дойде на гости. Даниел беше при мен. Тя донесе баница и снимка от моето детство. „Помниш ли това момиче?“ прошепна тя. Даниел я гледаше строго от кухнята. „Да, помня. Беше щастлива, защото нямаше какво да губи…“ отговорих, а в гласа ми се наплака черна вода. Мама се спогледа с мен. Разбра всичко, без да задава въпроси.

Дните се превърнаха в тихи битки. Не се чувствах в тялото си. Всяка сутрин в огледалото гледах непознато лице. Станах по-нервозна, започнах да забравям важни неща в работата – даже младият колега Красимир ми подхвърли, че не съм същата. Веднъж, когато с Даниел се скарахме за това, че не отговорих веднага на съобщението му, той си тръгна с думите: „Ще си намеря жена, която да обича толкова, колкото давам!“. Срути се нещо в мен. Позвъних на Яна и изплаках цяло море в слушалката. „Страх ме е, че без него не съм нищо…,“ казах й. Тя само ме държа на линия, докато заспях сломена.

Следващите дни Даниел се върна с цветя – рози, които никога не харесвах. „Погледни ме, идиотка съм, че те наранявам, но ти си всичко за мен! Обещавам, няма повече!“ В очите му се четеше нещо опасно. Прегърнах го, нещо вътре в мен се разплака. Започнах да мисля – кога, по дяволите, се съгласих да се раздавам наполовина, само и само за да ме имат цяла?

Лятото дойде. Всички мои приятели отидоха на море. Аз останах в София при Даниел. Срещнах се с Яна веднъж в мола – усмивката й беше тъжна. Едва ме позна и ме попита: „Гери, заслужава ли си?“. Бях глуха за думите й.

Една нощ, докато Даниел спеше до мен след поредния ни спор, лежах будна и гледах тавана. Тихо си прошепнах: „Къде се изгуби Гергана от Елин Пелин?“. На другата сутрин мама звънна: „Детето ми, ще идваш ли на село за Гергьовден? Баща ти иска да те види. Отдавна не си се прибирала…“ Обещах да помисля, а Даниел каза: „Без мен няма да ходиш! Не ти трябват тия стари хора, те не разбират нищо от любов!“

Сърцето ми се късаше. Година, в която изгубих приятели, себе си, мириса на детство, усмивката на мама. И всичко заради поглед, който някога бе топъл, а сега бе хлад като камък. Веднъж го попитах: „Обичаш ли ме или ме притежаваш?“. Засмя се, сякаш въпросът беше шега. Но не беше. Аз вече плащах най-високата цена.

Днес стоя сама в апартамента, без розите, без неговите тежки стъпки. Чакам да чуя собствения си глас – не неговия. Всичко, което искам, е пак да се чувствам цяла…

Замислям се: Кога се съгласих да съм половин човек само за да ме обичат? Колко от вас са си тръгвали от себе си, за да останат до някого? Споделете ми, вашето мнение е важно!